Острието на Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Острието на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Разбира се. Не съм неграмотен.
— Естествено, естествено. Не трябваше да питам. Помниш ли я?
— Не страдам от амнезия.
— Изглежда имам голям талант да обиждам. Имах предвид сцените, когато Сантерестил и неговият приятел Бан излитат от Планета 17 и се изгубват в космоса. Мисля си за тия направо хипнотични сцени сред звездите — бавно движещи се в пълно мълчание, непроменящи се… Знаеш ли, никога не съм го вярвал. Хареса ми и ме трогна, но никога не съм им повярвал истински. А сега, след като привикнах към идеята, че съм в космоса, аз сам го изпитвам и — глупаво е, знам си, но не искам да се откажа. Сякаш аз съм Сантерестил…
— А аз Бан — рече Тривайз с лек оттенък на нетърпение.
— В известен смисъл. Малкото пръснати навън мъждукащи звезди са неподвижни, като се изключи нашето слънце, разбира се, което би трябвало да се смалява, но ние не го виждаме. Галактиката запазва мъждивото великолепие, без да се променя. Космосът е мълчалив и нищо не ме отвлича…
— Като изключиш мен.
— Като изключа теб. Само че, Голан, скъпи друже, да ти говоря за Земята и да се опитвам да те понауча на малко предистория, също си има своята прелест. Не ми се иска и това да свърши.
— Няма да свърши или поне не веднага. Нали не допускаш, че ще направим скока и ще излезем на повърхността на някоя планета? Пак ще си бъдем в космоса, а скокът няма да ни отнеме никакво време. Може би ще мине цяла седмица, докато кацнем на каквото и да било, така че се успокой.
— Под повърхност сигурно не разбираш Гея. Може изобщо да не бъдем някъде близо до Гея, когато излезем от скока.
— Знам, Янов, но ако информацията ти е вярна, ще сме в същия сектор. Ако не е… тогава…
Пелорат печално поклати глава.
— Какво ще ни помогне, че сме в същия сектор, ако не знаем координатите на Гея?
— Янов — рече Тривайз, — представи си, че си на Терминус и отиваш към град Аргиропол, обаче не знаеш къде се намира той, освен че е някъде на провлака. Какво ще направиш, щом стигнеш същия този провлак?
Пелорат се позабави, сякаш усещаше, че от него се очаква някакъв ужасно хитроумен отговор. Накрая се предаде и каза:
— Предполагам, че ще попитам някого.
— Точно така! Какво друго можеш да направиш? Е, готов ли си?
— Имаш предвид сега? — Пелорат тревожно се изправи на крака, а любезно суховатото му лице придоби угрижен вид. — Какво трябва да правя? Да седя, да стоя, какво?
— В името на Космоса, Пелорат, не прави нищо! Просто ела с мен в моята стая, за да мога да използвам компютъра, а после седи, стой или се премятай — каквото ще те накара да се чувстваш най-удобно. Аз ти предлагам все пак да седнеш пред екрана и да го наблюдаваш. Сигурен съм, че ще ти е интересно. Хайде!
Минаха по късия коридор до стаята на Тривайз и той се настани пред компютъра.
— Би ли искал ти да го направиш, Янов? — попита изведнъж. — Ще ти кажа числата и ти само ще трябва да мислиш за тях. Компютърът ще свърши останалото.
— Не, благодаря — рече Пелорат. — Някак си компютърът не работи добре с мен. Знам, ти казваш, че ми трябва само практика, но много не ми се вярва. В твоя ум, Голан, има нещо…
— Не говори глупости.
— Не, не. Този компютър май просто ти пасва. Когато се включиш, ти и той сте като общ организъм. Когато се включа аз, има два обекта — Янов Пелорат и един компютър. Просто не е същото.
— Смехории — рече Тривайз, но беше смътно доволен от казаното и докосна с нежни пръсти мястото, където се поставяха дланите.
— Така че аз по-добре да гледам — продължи Пелорат. — Искам да кажа, бих предпочел това изобщо да не се случва, но тъй като ще се случи, предпочитам да гледам — и той тревожно се втренчи в екрана с мъглявата Галактика и рядката пудра от мъждукащи звезди на преден план. — Кажи ми, когато му дойде времето — бавно опря гръб до стената и се обгърна с ръце.
Тривайз се усмихна. Постави длани върху очертанията и почувства менталния съюз. От ден на ден ставаше все по-лесно, а и по-интимно, и колкото и да се надсмиваше над думите на Пелорат, той наистина го усещаше. Струваше му се, че почти няма нужда съзнателно да мисли за координатите. Изглеждаше, като че ли компютърът знае какво иска и без съзнателния процес на „казването“. Той самичък извличаше информацията от мозъка му.
Ала Тривайз все пак му „каза“ и после поиска двуминутен интервал преди скока.
— Готово, Янов. Имаме две минути: 120 — 115 — 110… Просто гледай екрана.
Пелорат зяпна, затаил дъх, а бръчките край ъглите на устата му леко се вдълбаха.
Тривайз спокойно броеше:
— 15 — 10 — 5 — 4 — 3 — 2 — 1 — 0.
Без някакво доловимо движение, без каквато и да е видима причина гледката на екрана се смени. Звездното поле се сгъсти и Галактиката изчезна.