Острието на Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Острието на Фондацията». Краткое содержание книги:
Пелорат изпусна една протяжна въздишка.
— Е, това е добре.
— И още как! Тъй че възнамерявам да го оставя да направи другите двадесет и осем стъпки.
— Всички наведнъж? Но…
— Не всички наведнъж, не се безпокой. Все още не съм си загубил ума. Ще ги направи последователно, като след всяка стъпка ще проверява какво има наоколо и ако то е в поносими граници, ще може да предприеме следващата. Щом установи, че грешката е прекалено голяма — а, повярвай ми, не съм се скъпил в ограниченията — той ще трябва да спре и да преизчисли останалите стъпки.
— Кога се каниш да го направиш?
— Кога ли? Ами сега. Слушай, ти си работиш над индексирането на твоята библиотека…
~ О, сега му е времето да го направя, Голан. От години искам да го сторя, но винаги се намираше какво да ми попречи.
— Не възразявам. Продължавай да го вършиш и не се безпокой. Съсредоточи се върху индекса. Аз ще се погрижа за всичко останало.
Пелорат поклати глава.
— Не ставай глупав. Не мога да се отпусна, докато това не свърши. Ужасно съм притеснен.
— Значи не е бивало да ти казвам… само че трябваше да кажа на някого, а ти си единственият човек тук. Ще ти обясня честно. Винаги има шанс да спрем на идеално място в междузвездното пространство и това място да е същото, което в момента заема някой метеорит бързак или миниатюрна черна дупка, и корабът да бъде потрошен, а ние — убити. Такива неща — на теория — могат да се случат. Вероятността обаче е много малка. В края на краищата, Янов, ти може да си си у дома — в своя кабинет, да работиш с филмите си или да спиш в леглото — и някой метеорит да се понесе към теб през атмосферата на Терминус, да те удари по главата и да умреш. Само че, нали, вероятността е малка. Всъщност шансът при хиперпространствен скок да пресечем пътя на нещо фатално, но твърде дребно, за да бъде забелязано от компютъра, е далеч — далеч по-малък от този да бъдеш ударен от метеорит в дома си. Никога през цялата история на хиперпространствените пътувания не съм чувал кораб да е бил изгубен по този начин. А всеки друг риск — като например да се озовеш в ядрото на някоя звезда — е дори още по-малък.
— Тогава защо ми разправяш всичко това, Голан? — попита Пелорат.
Тривайз млъкна, наведе замислено глава и накрая каза:
— Не знам… Не, знам. Предполагам, че колкото и малка да е вероятността за катастрофа, ако достатъчно много хора рискуват, най-подир белята може да се случи. Колкото и да съм сигурен, че всичко ще бъде наред, вътре в мен едно досадно гласче ми нашепва: „Може би този път ще се случи.“ И това ме кара да се чувствам виновен. Предполагам, че е то. Янов, ако нещо тръгне на зле, прости ми!
— Но, Голан, мой скъпи друже, ако нещо тръгне не както трябва, ние и двамата моментално ще умрем. Аз няма да съм в състояние да ти простя, нито пък ти да получиш прошката.
— Това ми е ясно, така че ще ми простиш ли сега?
Пелорат се усмихна.
— Не зная защо, но въпросът ти ме ободрява. В него има нещо приятно комично. Разбира се, Голан, ще ти простя. В световната литература има много митове за някаква форма на живот след смъртта и ако наистина излезе, че съществува такова място — предполагам, шансът е същият както да кацнем в миниатюрна черна дупка или дори по-малък — и двамата се окажем в него, аз ще свидетелствам, че ти честно си направил всичко, което е зависело от теб, и не трябва да бъдеш упрекван за моята смърт.
— Благодаря! Сега съм спокоен.
Пелорат стисна ръката му.
— Виждаш ли, Голан, познавам те по-малко от седмица и предполагам, че не би трябвало да правя прибързани заключения по тия въпроси, но мисля, че си отлично момче. Хайде вече да го направим и да приключим.
— Чудесно! Трябва просто да установя контакт. Компютърът е получил инструкции и само ме чака да кажа „Старт!“. Би ли искал ти да…
— Не! Това си е твоя работа! Това е твоят компютър.
— Много добре. И отговорността е моя. Както виждаш, още се опитвам да се измъкна. Гледай екрана!
С напълно спокойна ръка и усмивка, която изглеждаше съвсем истинска, Тривайз осъществи контакта.
Последва моментна пауза, а сетне звездното поле се смени — и пак — и пак. Блестящите точки на екрана изглеждаха все по-нагъсто и все по-ярки.