Кралица на магиите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на магиите». Краткое содержание книги:
Но пророчеството гласяло, че той ще се събуди и отново ще пожелае да установи господството си над целия свят. Сега Кълбото е откраднато от жрец на Торак и скоро ще настъпи мигът, когато злият Бог ще се събуди.
Великият магьосник Белгарат и дъщеря му Поулгара — най-могъщата вълшебница на света, вървят по следите, оставени от кълбото. Целта им е отново да си го възвърнат, преди да се е случило страшно, смъртоносно бедствие. Придружава ги момъкът Гарион — който само преди месеци е бил обикновено момче в обикновена селска ферма, ала сега тъкмо той е центърът на разгорешените събития. Младежът никога не е вярал в съществуването на магьосниците. Ала с всяка измината левга у него нараства особена сила. Тя го принуждава да прибягва до магии, които умът му не може да приеме.
Дурник не изглеждаше убеден.
— Не го правим често — обясни Улф. — Малко е трудно да навлизаме в друг човек, но понякога просто нямаме друг избор.
— Ала Гарион го излекува — възрази Дурник.
— Той го направи със същата ръка, от която дойде ударът, Дурник — каза леля Поул. — Моля те, не задавай толкова много въпроси.
Ала умът на Гарион с непоколебима убеденост отказа да приеме обясненията им. Той разбираше, че нищо не беше дошло отвън, и разтревожено започна да изследва сребристия белег на дланта си. По някаква неизвестна причина сега той изглеждаше по-различен.
— Не мисли за това, скъпи — промълви тихо леля Поул, когато напуснаха селото. — Въобще не трябва да се тревожиш. Ще ти обясня всичко по-късно. — След това, сякаш вслушана в чуруликането на птичките, които поздравяваха изгряващото слънце, протегна ръка и затвори дланта му.
ГЛАВА 13
Бяха им необходими три дни, за да преминат Вордюската гора. Отначало Гарион си спомняше за опасностите, с които беше изпълнен арендският лес, и нервно наблюдаваше сенките под дърветата, но след ден-два, когато не се случи нищо необичайно, започна да се успокоява. Ала господин Улф ставаше все по-раздразнителен, колкото по-далеч на юг ги отвеждаха конете им.
— Кроят нещо — измърмори той. — Ще ми се вече да го изпробват. Мразя на всяка стъпка да гледам с едното си око през рамо.
На Гарион не му се удаде възможност да поговори с леля Поул за онова, което се беше случило с лудия монах от Мар Терин. Струваше му се, че тя едва ли не съзнателно го отбягва; веднъж все пак успя да приближи коня си до нейния и й зададе няколко въпроса, но отговорите й бяха уклончиви и никак не помогнаха, за да намалят безпокойството му, породено от странната случка.
На третия ден, рано предобед, дружината излезе от дърветата и започна да се придвижва през равна обработваема земя, осеяна с ферми. За разлика от арендската равнина, където големи пространства бяха оставени незасети, земята тук в по-голямата си част беше обработена, а отделните ниви бяха оградени с ниски каменни стени. Макар че все още беше рано за настъпването на топлото време, слънцето светеше ярко и добре изораният плодороден чернозем в полята очакваше сеитбата. Главният път беше прав и широк и често срещаха други пътници. Разменяха си сдържани, ала учтиви поздрави, и Гарион започна да се чувства поуспокоен. Тази страна изглеждаше съвсем цивилизована и опасностите, каквито бяха срещали в Арендия, тук нямаха място.
В ранните часове на следобеда навлязоха в доста голям град; безброй търговци в различни по цвят плащове им подвикваха от будки и сергии от двете страни на улиците и ги умоляваха да спрат, за да огледат стоките им.
— Гласовете им звучат едва ли не отчаяно — отбеляза Дурник.
— Толнедранците ненавиждат, когато от ръцете им се изплъзне някой купувач — рече Силк. — Много са алчни.
Пред тях, на един малък площад, избухнаха безредици. Половин дузина небръснати размъкнати войници спряха надменен на вид човек със зелен плащ.
— Отдръпнете се, ви казвам — остро възропта високомерният мъж.
— Искаме просто да разменим една-две думи с теб, Лембор — каза един от войниците със злобна усмивка. Беше мършав човек с дълъг белег, който разсичаше едната половина на лицето му.
— Какъв идиот — отбеляза един минувач и съпроводи думите си с груб смях. — Лембор е станал толкова важен, че си мисли, че не трябва да взема предпазни мерки.
— Арестуват ли го, приятелю? — попита Дурник.
— Само временно — отговори минувачът.
— Какво ще му направят? — зададе нов въпрос Дурник.
— Както обикновено.
— А какво правят обикновено?
— Гледай и ще видиш. Този глупак би трябвало да има малко повече ум в главата и да не излиза без пазачите си.
Войниците бяха заобиколили мъжа със зеления плащ и двама от тях грубо го сграбчиха за ръцете.
— Пуснете ме да си вървя! — възпротиви се Лембор. — Какво искате?
— Просто ела с нас без много шум — заповяда войникът с белега. — Така всичко ще стане много по-лесно. — И започнаха да го дърпат към една тясна уличка.
— Помощ! — изкрещя Лембор, като отчаяно се опитваше да се съпротивлява. Един от войниците стовари юмрука си по устата на пленника, а останалите го повлякоха по уличката. Разнесе се един-единствен къс писък и шум от кратка схватка. После се чуха и други звуци — няколко изсумтявания, стържене на стомана, разсичаща човешка кост, последвани от дълга, подобна на стенание въздишка. Широко ручейче алена кръв се процеди от тясната уличка и се вля в канавката. Минута по-късно войниците се върнаха на площада. Изтриваха сабите си и се хилеха.