Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
Докато Льосюр знаеше, че наистина такова изчезване сред морето не е необичайно — и че винаги ревностно се прикрива от екипажа — този груб отговор накара дори Мейсън да се изненада. Тя замълча за трийсетина секунди, после прочисти гърлото си и заговори пак:
— Сър — каза тя, поемайки си дълбоко въздух, — трябва да обсъдим и най-малката вероятност тези две изчезвания да сочат, че на борда има маниак.
— И какво според вас трябва да направя?
— Най-почтително бих препоръчала да обмислим отклонение към най-близкото пристанище.
Кътър се втренчи в нея, очите му бяха като въглени сред розовата, набраздена от венички плът. Той заговори бавно, с леденостуден глас.
— Намирам тази препоръка за необмислена и във висша степен лишена от основание, капитан Мейсън. Това е „Британия“.
Името на кораба увисна във въздуха, сякаш обясняваше всичко.
Когато Мейсън отговори, гласът й бе нисък и равен:
— Да, сър. — И без да каже друго, тя мина покрай него и напусна мостика.
— Женски паники — измърмори Кътър полугласно, измъкна разпечатката от джоба си и я прегледа отново. Намръщи се още повече. Дори без сравнението с навигационните данни на „Олимпия“, той изглеждаше дълбоко нещастен от местоположението им. Игнорирайки офицера на вахта, той се обърна директно към кормчията. — Увеличи скоростта до пълен напред.
— Пълен напред, тъй вярно, сър.
Льосюр дори не помисли да отвори уста, за да възрази. Знаеше, че няма да доведе до добро; изобщо нямаше да доведе до добро.
30.
Точно двайсет минути след дванайсет, Констанс Грийн се появи от камериерския пункт на Палуба 9 и подкара количката си по плюшения килим към тризонета „Пеншърст“. Беше се разтакавала в пункта през повечето време от двата часа, преструвайки се на заета, сгъваше и разгъваше чаршафи, подреждаше препаратите за пране и шампоаните по съответните им места, докато чакаше Скот Блекбърн да напусне апартамента си и да отиде в казиното. И накрая, секунда преди това, той се показа, погледна бързо часовника си и забърза по коридора към чакащия асансьор.
Тя спря количката отвън до апартамента; оправи камериерската си униформа и се стегна вътрешно; след това издърпа магнитната карта, която й беше дал Пендъргаст, и я мушна в прореза. Ключалката изщрака и тя натисна бравата да отвори, като издърпа след себе си количката, колкото е възможно по-безшумно.
Затвори внимателно и спря в антрето да разузнае. „Пеншърст“ беше един от трите тризонета на борда на „Британия“, с 250 кв.м. площ и отлично обзаведен. Спалните бяха на горните етажи, а салонът, трапезарията и кухнята се намираха точно пред нея.
„Донеси ми боклука му“, беше казал Пендъргаст. Констанс присви очи.
Не знаеше колко време възнамерява Блекбърн да прекара в казиното — ако наистина беше отишъл там, — но трябваше да се допусне, че не разполага с много време. Погледна часовника си: дванайсет и половина. Щеше да си позволи петнайсет минути.
Плъзна количката по покрития с паркет под на антрето, оглеждайки се любопитно наоколо. Докато апартаментът се перчеше със същата ламперия от скъпо дърво, като този, който деляха те с Пендъргаст, всичко останало не би могло да изглежда по-различно. Блекбърн бе декорирал почти всяка повърхност с предмети от колекцията си. Тибетски килими от коприна и вълна от як покриваха подовете; по стените висяха платна на кубисти и експресионисти в тежки рамки. Напред, в салона, в един от ъглите се мъдреше пиано „Бьозендорфер“ от скъп махагон. Молитвени колела, ритуални оръжия, декоративни кутии от злато и сребро и множество скулптури бяха пръснати по различни маси и книжни лавици, обрамчващи едната стена. Една голяма и сложна мандала висеше над камината. Отстрани тежък гардероб от мек, златист тик блестеше на слабата светлина.
Тя остави количката си, прекоси помещението и се приближи до гардероба. Поглади замислено полираното дърво, после отвори вратата. Вътре имаше масивен стоманен сейф, който заемаше почти цялата вътрешност.
Констанс отстъпи и го погледна преценяващо. Беше ли достатъчно голям да побере Агозиена?
Да, реши тя: беше достатъчно голям. Затвори гардероба и като извади една кърпа от престилката си, избърса местата, където го беше докосвала. Една от задачите беше изпълнена. Тя се огледа за втори път и си отбеляза наум всичко от голямата и безумно еклектична колекция на Блекбърн.
Върна се при количката си в основата на стълбата. Чу се звук — слаб, но отчетлив. Идваше отгоре. Тя изчака неподвижно, вслушвайки се. Чу го отново: глухо хъркане, идващо от отворената врата на една спалня на следващата площадка.