История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
В крайна сметка след известно протакане от турска страна през есента на 1826 г. е подписана т.нар. Акерманска конвенция между Русия и Османската империя. Портата признава, че е длъжна да изпълни чл. 8 на Букурещкия мирен договор от 1812 г. Тя се задължава в 18-месечен срок да уреди сръбския въпрос чрез преговори с депутати на сръбския народ, което да намери място в съответен хатишериф. На практика това означава поражение на султанската дипломация, връщане на Сърбия в границите й от 1812–1813 г. и признаване на нейното национално самоуправление.
Окончателно решение все пак не последва веднага. То идва едва след Руско-турската война от 1828–1829 г. Според точка 6 на Одринския мир султанът се задължава да издаде хатишериф, с който да утвърди сръбската автономия, да разшири територията на Сърбия с 6 нахии и да признае Милош за наследствен сръбски кнез. Султанският хатишериф от 1830 г. признава Сърбия за васално княжество начело с Милош Обренович като наследствен кнез.
Равносметка
Сръбската национална революция представлява цялостен процес на освобождаване на Сърбия от османско господство, който се развива през първите 30 години на XIX век. В развитието на този процес ясно се разграничават три периода: 1. Първо сръбско въстание (1804–1813); 2. Възстановяване на османската власт (1813–1815) и 3. Второ сръбско въстание и учредяване на автономно Княжество Сърбия (1815–1830). Тази революция коренно променя сръбското общество от онова време в много направления — социално-икономическа област, Държавно-политическо развитие и политически живот, културно-просветно дело, национална психология и пр.
Главната сила на сръбската национална революция е селячеството. Още от избухването на Първото сръбско въстание тази сила ратува против еничарските читлуци, но и против цялата спахийска система на производство и отношения. Сръбският селянин престава да се подчинява, да работи и да плаща данъци на предишните си господари. Още през април 1805 г. сръбската Народна скупщина формулира искането сърбите да плащат на султана само един точно определен данък. Сърбите вече не признават каквито и да било задължения към читлук-сахиби и спахии. В хода на събитията впоследствие се унищожават всички институции на чуждата власт, сръбският селянин получава пълна икономическа независимост и става пълновластен господар на земята си.
Свободен селянин на своя земя, независимо частно селскостопанско имение и производство, при спазване на принципа всекиму толкова земя, колкото със собствени сили може да обработва — това е един от най-големите резултати на сръбската национална революция в социално-икономическата област. Това на практика означава край на османската феодална система, развитие на сръбското общество на основата на частната собственост, свободната конкуренция, личната способност и инициатива.
Следващото голямо постижение е създаването на сръбската национална държава. Свободният гражданин с неговото частно имение и производство, селско или градско, наследено или придобито, може да бъде защитен и да разгърне способностите и силите си само в самостоятелна национална държава. И от искане за свои избрани старейшини, начело с главен кнез и плащане на определен данък на Портата (1804–1806), въстанала Сърбия преминава към изграждане на независима национална държавна организация (1807–1813): Народна скупщина, Правителствен съвет на сръбския народ, върховен вожд (Караджордже), магистрати и войводи като местни органи на властта, собствена въоръжена сила и т.н.
Всичко това, разбира се, не минава гладко. Напротив, състезават се две коренно противоположни държавнически концепции, борбата между които от време на време придобива жестоки форми и взема своите жертви. Става дума за абсолютистко-централистичните усилия на Караджордже и Милош, от една страна, и опозицията срещу това, от друга. Налага се обикновено абсолютистко-централистичното начало.
Сръбската национална държава се ражда в огъня на Първото сръбско въстание. Нейният държавно-политически строй се определя от сръбската държавно-историческа традиция, развитието на държавноправните отношения в света и съотношението на силите между различните групировки и течения в обществото. На основата на историческата си традиция сърбите периодично свикват своя Народна скупщина, която решава най-важните въпроси. На основата на държавноправната теория и практика в света пък си създават един постоянно действащ орган — Правителствен съвет, който има законодателни, изпълнителни, финансови, съдебни, стопански и просветни функции, продава турски имоти, събира такси и налози, управлява т.нар. Народна каса и пр. Изграждат се и местни органи на властта по нахии — магистрати като съдебна и изпълнителна власт.