История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
На основата на собствената си традиция и в съответствие с тогавашната световна теория и практика се развива и монархическото начало в Сърбия. В края на 1808 г. Правителственият съвет на сръбския народ признава Караджордже за наследствен върховен предводител. С това се слага началото на нова сръбска династия — тази на Караджорджевичите. При това „върховният предводител“, „вождът“ не е някаква титла или представителна функция, а най-висша реална власт. В създаващата се сръбска национална държава през 1804–1813 г. може да се прави и се прави само онова, което Караджордже одобрява или на което той не се противопоставя.
Това положение намира потвърждение в приетата от Народната скупщина през януари 1811 г. нова държавна уредба, имаща характер на конституция: Караджордже е върховен вожд; създава се правителство. Начело на отделните отрасли на държавното управление стоят попечители (министри). Като такива се назначават и противници на „вожда“, а тези, които не приемат определените им постове, се изгонват от страната (Миленко Стойкович и Петар Добърняц); представителите на изпълнителната власт полагат клетва пред върховния вожд; нито едно народно дело не може да се предприема, в страната или извън нея, без знанието и одобрението на върховния вожд.
В действителност като върховен вожд Караджордже дели властта с Правителствения съвет, но предимствата винаги остават на негова страна. В клетвата, която вождът полага съгласно конституцията от 1811 п, изрично се казва, че и той няма да предприема нищо без споразумение с Правителствения съвет, но няма и да позволи на никого да си присвои незаконно каквато и да било власт. Като водач на въстание, което е преди всичко война, изявил се като блестящ стратег, пълководец и държавник, Караджордже не допуска никой да му оспорва властта. Неговата държавническа мъдрост и сила е насочена към създаването на национална държава с модерни за своето време народни и държавноправни институции, необременени от сепаратизъм, самоуправство или съперничество между държавните органи и дейци. В това отношение неговата централистична държавотворна концепция далеч превъзхожда автономистичната концепция за държава, в която никой никому не се подчинява.
Ако държавотворната концепция на Караджордже съчетава сръбската историческа традиция с държавотворните постижения на новото време, то концепцията на неговите опоненти се базира на нахийското сръбско самоуправление от миналото. Става дума в случая за две категории носители на консервативно мислене и поведение в сръбското общество: първо, стари кнезове, бивши турски посредници, които трудно разбират повелите на времето, респ. повелите на сръбската национална революция: второ, войводи, бивши хайдути и търговци, издигнали се до положението на самовластни господари в своите области, които трудно съгласуват действията си с каквото и да било централно ръководство. Налага се линията на Караджордже, защото тя се ползва с подкрепата не само на сръбския народ, но и на мнозинството сръбски въстанически водачи.
Абсолютистко-централистичното начало в изграждането на сръбската национална държава се отстоява и по време на Второто сръбско въстание, но Сърбия тогава е повече сръбски пашалък на Милош Обренович, отколкото модерна европейска държава. Сравнението между сръбската държава на Караджордже и тази на Милош е определено в полза на първата: Милош заменя старите кнезове със свои предани слуги, взема всички административно-политически и финансови дела на Народната канцелария в свои ръце, Сърбия няма министри и държавни чиновници, а лично предани на върховния кнез слуги, сръбската администрация е твърде примитивна, самото обкръжение на Милош е доста простовато, склонно към сплетни, груби шеги и подигравки.
На всичко отгоре Милош много се страхува от възможни конкуренти за върховната власт. В стремежа си да се задържи на върха и да се наложи като абсолютен владетел той стига и до тежки престъпления: през 1815 г. от Австрия се завръщат бивши войводи от Първото сръбско въстание — Стоян Чупич, Петар Николаевич, Петар Молер, Павле Цукич и др. Те поставят въпроса за подялба на властта с Милош. Отново се очертават две партии: абсолютистко-централистична, начело с Милош, и автономистка, начело с П. Молер. През 1816 г. Молер е обвинен в злоупотреби, предаден на пашата в Белград и убит. През 1817 г. са избити и войводите Сима Маркович и Павле Цукич, чиито глави са изпратени на султана в Цариград. Не е пощаден и Караджордже, който през 1817 г. тайно се завръща в Сърбия с намерение да се включи в освободителната борба — неговата глава също е изпратена в Цариград.