Изгнание
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Трилогия за мрачния елф #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Киркова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изгнание». Краткое содержание книги:
Двама от тези безстрашни герои са Дризт До’Урден и неговата магическа пантера Гуенивар. Скитащ се като изгнаник, напуснал Мензоберанзан — града на своята раса, Дризт се бори за мястото си в безкрайния лабиринт. Преследван от безпощадната си майка и от собствените си кошмари, той ще трябва да направи най-големия избор в своя живот.
„Салваторе… се придържа към най-добрите традиции в жанра и същевременно налага нови стандарти за следващото поколение писатели.“ — списание „Дракон“
От удара, обаче, плащът на мрачния елф се разкъса. С отчаян поглед Белвар проследи падащата към киселината фигурка от черен оникс.
Но Дризт успя да я хване с краката си.
Възрастният свиърфнебъл почти се разсмя от безсилие. Той хвърли поглед през рамо, за да види дали птицеподобните хора не са решили да подновят нападението си и промълви с облекчение:
— Мрачни елфе, това наистина беше забавно…
Отговорът на Дризт сложи край на успокоението на дребничкия гном.
— Залюлей ме! — изрева елфът така заповеднически, че пребледнелият Белвар се подчини съвсем несъзнателно.
Дризт се преметна на кълбо, приземи се на пътеката и напрегна всичките си мускули, за да запази равновесие, но не успя; затъркаля се към края на мостчето, все повече приближавайки приклекналия гном, и започна да се запъва с ръце и крака, за да намери някъде опора и да спре. Още не разбрал какво става, Белвар най-накрая се обърна и остана смаян — с протегнати напред ятагани Дризт, накълцваше лицето на канещия се да го нападне корбит.
— Подръж това — помоли елфът и подхвърли с крака фигурката от черен оникс. Белвар хвана статуетката с митрилните си ръце и я пусна в джоба си.
Като обезумял, Дризт се спусна напред и започна да разчиства пътя към най-близкия тунел. Загледан в приятеля си, гномът остана на пътеката, като от време на време хвърляше по някой предпазлив поглед през рамо.
Пет минути по-късно двамата приятели тичаха надолу по мрачния тунел, а обезумелите викове „Смърт! Смърт!“ се отдалечаваха все повече и повече.
13
Нов дом
— Стига. Стига толкова! — задъхваше се измореният свиърфнебъл. — Магга каммара, мрачни елфе! Избягахме им вече.
С извадени ятагани, Дризт се обърна към приятеля си. В лилавите очи на елфа още гореше зловещият пламък и Белвар побърза да отскочи назад.
— Успокой се, приятелю — тихо промълви той. Въпреки своята увереност, гномът вдигна ръце пред гърдите си, за да се защити, ако е необходимо. — Опасността е далече, никой не ни заплашва.
Дризт си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. После осъзна, че ятаганите са още в ръцете му и внимателно ги прибра в ножниците им.
— Добре ли си? — попита Белвар и се приближи. Лицето на елфа — там, където се бе ударил в скалата — бе обагрено в кръв.
Дризт кимна.
— Заради битката е — опита се обясни той. — Вълнението. Трябваше да се освободя от…
— Не е нужно да ми обясняваш — прекъсна го гномът. — Ти се справи добре, мрачни елфе. Повече от добре. Ако не беше ти, досега и тримата да сме мъртви.
— Той се върна при мен — почти проплака Дризт, търсейки подходящите думи. — Тъмната половина от моето аз. Мислех си, че си е отишъл.
— Отишъл си е — увери го Белвар.
— Не — възрази елфът. — Това жестоко чудовище, в което съм се превърнал, завладя изцяло душата ми, докато се сражавах с птицеподобните хора. То насочваше оръжията ми съвсем безмилостно и жестоко.
— Ти сам направляваше оръжията си — заяви гномът.
— А яростта? — отвърна Дризт. — Неконтролируемата ярост. Единственото, което желаех бе да убивам, да посичам телата им и да ги хвърлям в бездната.
— Ако това, което казваш, е вярно, щяхме още да сме там. Но ние избягахме благодарение на твоите действия. Останаха много не убити корбити, но въпреки това ти пръв побягна в тунела. Изпитвал си ярост? Може би, но не и неконтролируема. Ти направи това, което бе нужно. Справи се отлично, мрачни елфе. Много по-добре от всички, които съм виждал. И не се извинявай — нито на себе си, нито на мен!
Дризт се облегна на стената и се замисли. Думите на лукавия гном го успокояваха и той му бе искрено благодарен за разбирането. Но въпреки това, изгарящата ярост, която бе изпитал, когато пантерата падна в езерото, не спираше да го преследва. Чувството беше толкова всепоглъщащо, че Дризт не можеше да го преодолее. Чудеше се дали някога въобще ще успее.
Въпреки притесненията, обаче, мрачният елф се чувстваше по-спокоен в присъствието на своя приятел. Започна да си припомня случки от изминалите години, битки, които беше принуден да води сам. Тогава, както и сега, ловецът се бе надигал в него, обземал бе душата му и бе насочвал смъртоносните му ятагани. Но Дризт не можеше да отрече, че този път бе малко по-различно. Преди, когато бродеше сам из земите на Подземния мрак, ловецът не го напускаше така лесно. Сега, в присъствието на Белвар, мрачният елф отново можеше да се контролира.
Дризт разтърси гъстата си бяла коса, опитвайки се да отмахне от себе си и последните следи от ловеца. Помисли си колко глупаво бе постъпил — да започне битката с птицеподобните хора по такъв начин — с плоското на остриетата си. Ако инстинктите му не се бяха събудили, ако не беше разбрал, че Гуенивар е паднала в езерото, той и Белвар можеха да не се измъкнат живи от пещерата.