Изгнание

Възрастният свиърфнебъл не беше особено доволен.

— Ами ако не успее — попита с искрена загриженост той. — Дали киселината може да навреди на едно магическо създание?

Дризт не беше много сигурен, че знае отговора.

— Няма да й навреди — каза той и извади от джоба си фигурката от черен оникс. — В мен е портала за родното й измерение.

Гуенивар бе изминала доста разстояние, пътят изглеждаше достатъчно здрав и Дризт реши да я последва. Белвар също направи първата си крачка и стъпи върху мостчето.

— Магга каммара, дано си прав — промърмори лукавият гном.

Пещерата беше огромна — трябваше да изминат няколкостотин фута, преди да стигнат до най-близкия тунел. Двамата приятели бяха преполовили разстоянието, а котката ги чакаше в началото на един коридор, когато дочуха странен звук. Те спряха и се заоглеждаха. Мъчеха се да разберат откъде идва странната песен и кой е източникът й.

От един страничен тунел се показа чудато създание. То ходеше на два крака, кожата му бе черна, имаше птича глава с голям, заострен клюн и тяло на човек. Нямаше пера, нито криле. Мускулестите му ръце завършваха със страховито извити нокти, а на краката си имаше по три пръста. След това същество излезе друго, следвано от още едно.

— Родственици? — обърна се Белвар към Дризт. Създанията наистина наподобяваха странна кръстоска между мрачен елф и птица.

— Едва ли — отвърна елфът. — Никога през живота си не съм чувал за тези същества.

Пещерата се огласи от напева им:

— Смърт! Смърт!

Двамата приятели се огледаха наоколо и видяха, че от другите проходи започнаха да изскачат още птицеподобни хора. Това бяха „зли корбити“ — древна раса, населяваща южните райони на Подземния мрак и съвсем непозната за северните части на тази земя. Корбитите не бяха от особен интерес за другите раси — начинът им на живот бе примитивен, а и броят им не беше много голям. За пътешествениците, обаче, ятата от зли корбити обикновено означаваха големи неприятности.

— И аз не съм виждал подобни същества — сподели Белвар. — Но ми се струва, че никак не се радват да ни видят.

Когато корбитите пристъпиха към мостовете, напевът се превърна в ужасяващи крясъци. Отначало чудатите създания крачеха бавно, после се затичаха все по-бързо и по-бързо, сякаш бяха изгубили търпение.

— Грешиш, малки ми приятелю — отбеляза елфът. — По-скоро адски се радват, че вечерята им пристигна сама.

Белвар се огледа безпомощно наоколо — почти всички пътища за бягство бяха преградени. Двамата с Дризт трябваше да се бият, ако искаха да избягат от тези чудовища.

— Мрачни елфе, сещам се за стотици други места, където бих предпочел да се бия — възрастният свиърфнебъл сви отчаяно рамене и погледна надолу към езерото със зелената киселина. Страховитата гледка го накара да потрепери. Гномът си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и започна ритуала, с който събуждаше магията във вълшебните си митрилни ръце.

— Движи се, докато правиш заклинанието — посъветва го Дризт и хукна напред. — Да се приближим към тунелите, преди да е започнала битката.