Заклинателят

— Наистина ли? — Крис вдигна ръка към слънчевите очила и се помъчи да овладее гласа си. — Ще ви кажа, отче Карас, че мой много близък човек вероятно е обладан и се нуждае от екзорсизъм. Ще го направите ли?

Всичко около Карас сякаш изведнъж стана нереално — мостът, колите, сладкарницата на другия бряг и кинозвездата, говореща за екзорсизъм. Докато той се взираше в нея, търсейки отговор, тя свали грамадните си слънчеви очила и Карас изтръпна като видя отчаяната молба в подпухналите, зачервени и трескави очи.

— Отец Карас, става дума за дъщеря ми — прошепна тя. — За дъщеря ми!

— Още една причина да забравите за екзорсизма — меко я увери той.

— Защо? — избухна внезапно тя с пресекващ, писклив глас. — Кажете защо! Господи, не разбирам!

Карас стисна ръката й.

— Първо, защото от това може да стане по-зле.

Крис направи недоверчива гримаса.

— По-зле?

— Да, по-зле. Точно така. Защото ритуалът на екзорсизма съдържа опасно внушение. Той може да посее вярата в демони там, където не е съществувала, или да затвърди предишната мания.

— Но…

— И второ — прекъсна я Карас, — преди да даде разрешение за такъв ритуал, църквата трябва да проведе разследване дали е необходим, а това отнема време. Междувременно вашата…

— Не можете ли да го извършите сам?

Долната устна на Крис леко трепереше, очите й се изпълниха със сълзи.

— Вижте, всеки свещеник има правото да прогонва демони, но трябва да получи разрешение от църквата, а между нас казано, такова разрешение рядко се дава, така че…

— Не може ли поне да я погледнете?

— Разбира се, като психиатър бих могъл, но…

— Тя се нуждае от свещеник! — извика внезапно Крис и лицето й се изкриви от ярост и страх. — Вече я водих при всички проклети психиатри и доктори на света, а те ме отпращат при вас! Сега пък вие ли ме отпращате при тях?

— Но вашата…

— Господи Иисусе, няма ли някой да ми помогне?

Сърцераздирателният вик се разнесе над реката и от тревистите брегове литнаха птици с крясъци и пляскане на криле.

— Боже, нека поне някой да ми помогне! — изстена Крис и разтърсвана от ридания се притисна до Карас. — Моля ви, помогнете ми! Моля ви! Помогнете…

Свещеникът наведе очи към нея и я погали с големите си ръце, а пътниците от спрелите в задръстване автомобили ги зяпаха през прозорците с разсеяно любопитство.

— Разбира се, разбира се — прошепна Карас.

Искаше само да я успокои, да прекрати истерията. Дъщеря ми? Не, самата Крис се нуждаеше от психиатрична помощ.

— Добре, ще я прегледам — каза той. — Ще я прегледам още сега. Хайде, да вървим.

Все със същото чувство за нереалност Карас я остави да го поведе към къщата. Мълчеше и си мислеше, че утре има лекция в медицинския факултет. Трябваше да се приготви.

Докато се изкачваха по стъпалата пред входа, той погледна часовника си. Беше шест без десет и Карас осъзна, че ще изпусне вечерята.