Заклинателят

— Ако бяхте виждали толкова много пациенти на психиатриите, колкото съм видял аз, щяхте да го кажете много лесно — заяви Карас. — Не се залъгвайте! Обсебване от демони? Добре, слушайте: да допуснем, че е възможно и се случва понякога. Но дъщеря ви не казва, че е демон; тя настоява, че е самият дявол, а това е все едно да твърди, че е Наполеон!

— Тогава как обяснявате тропането и всичко останало?

— Не съм го чул.

— Чуха го в клиниката, отче, значи не е само тук, в къщата.

— Може би, но не ни трябват дяволи, за да го обясним.

— Обяснете тогава.

— Може би психокинеза.

— Какво?

— Чували ли сте за явлението полтъргайст?

— Когато призраци хвърлят чинии и се държат хулигански?

— Не е толкова рядко и обикновено се случва около юноши и девойки с емоционални проблеми. Изглежда, че изключителното душевно напрежение може понякога да събуди някаква непозната енергия, която движи предмети от разстояние. Но в това няма нищо свръхестествено. Същото може да се каже за необикновената сила на Ригън — това често се случва при патологията. Ако искате, наречете го надмощие на духа над материята, но така или иначе се случва без намеса на демони.

Крис се загледа настрани и леко поклати глава.

— Ама и ние сме една двойка… — промърмори тя с безсилна ирония. — Аз атеистка, вие свещеник…

— Най-доброто обяснение за всяко явление — прекъсна я Карас — винаги е най-простото, което обяснява всички факти.

— О, така ли? — възрази Крис. В зачервените й очи блестяха молба, отчаяние и объркване. — Може би съм глупава, отче Карас, но обяснението, че някаква щуротия в нечия глава хвърля чинии по стената, също не ми се струва от най-умните! Тогава какво е? Можете ли да ми кажете какво е? И изобщо какво е раздвоението на личността? Кажете да чуя. Какво е? Наистина ли съм толкова глупава? Ще ми го кажете ли така, че най-сетне да проумея?

— Вижте, никой не твърди, че го разбира. Знаем само, че се случва и можем само да правим догадки. Но ако искате, представете си го така.

— Да, говорете.

— В човешкия мозък има около седемнайсет милиарда клетки, обработващи около сто милиона усещания, които бомбардират мозъка всяка секунда, а мозъкът не само обобщава всички тези послания, но и го прави ефикасно — без изобщо да се обърка. Но как е възможно това без някаква комуникация между клетките? Е, няма такава, значи може би всяка от тези клетки има свое съзнание. Следите ли мисълта ми?

Крис кимна.

— Да, донякъде.

— Добре. А сега си представете, че човешкото тяло е огромен презокеански кораб, а мозъчните клетки са екипажът. Една от тях е капитан на мостика. Но никога не знае какво точно вършат другите в трюма; знае само, че корабът плава по разписание и всичко върви добре. Капитанът сте вие — вашето съзнание. А при раздвоението на личността — може би — една от клетките в трюма се качва на мостика и поема командването. С други думи метеж. Това помага ли ви да разберете?