Заклинателят

— Това е тя — прошепна Крис. — Ригън. — Подаде му снимка и той я взе.

Малко момиче. Много красиво. Мила усмивка.

— Направена е преди четири месеца — каза унесено Крис. Взе снимката и кимна към спалнята. — Сега идете и вижте каква е. — Тя се подпря на стената до Карл, скръсти ръце и добави с тиха безнадеждност:

— Аз ще изчакам тук.

— Кой е вътре при нея? — попита Карас.

Крис вдигна безизразно лице към него.

— Никой.

Той устоя на отчаяния й поглед, после смръщи вежди и се обърна към спалнята. Щом хвана дръжката на вратата, шумът вътре секна. В напрегнатата тишина Карас се поколеба, бавно влезе в стаята и едва не отскочи назад от вонята на застояли изпражнения, която го блъсна в лицето и ноздрите.

Той овладя погнусата, затвори вратата зад себе си и смаяният му поглед падна върху нещото, останало от Ригън, върху създанието, което лежеше по гръб на леглото, отметнало глава на възглавницата. Широко отворените очи в хлътналите орбити блестяха с безумна хитрост и свирепа интелигентност; взираха се в неговите с интерес и презрение; те пламтяха върху едно призрачно лице, превърнато в маска на невъобразима злоба. Карас погледна чорлавата, сплъстена коса, изтънелите ръце и крака, нелепо издутия, подпухнал корем, и после отново очите — те го дебнеха… приковаваха го… следваха го, докато пристъпваше към писалището и стола до големия панорамен прозорец. Карас направи усилие да говори топло и дружелюбно.

— Здравей, Ригън — каза той. Взе стола и го сложи до леглото. — Аз съм приятел на майка ти. Тя ми каза, че си много, много болна. — Карас седна. — Би ли ми казала какво ти е? Искам да ти помогна.

Немигащите очи на Ригън заблестяха свирепо и от ъгълчето на устните й протече струя жълтеникава слюнка. Устата се обтегна в хищна подигравателна усмивка.

— Я виж ти — изграчи иронично Ригън и косата на Карас настръхна от този невероятно дълбок бас, изпълнен със заплаха и сила. — Значи ти си бил… теб са изпратили! — продължи самодоволно тя. — Е, значи няма от какво да се страхуваме.

— Да, така е — отговори Карас. — Аз съм твой приятел и искам да помогна.

— Тогава разхлаби тия ремъци — изграчи Ригън. Тя се опита да вдигне ръка и едва сега Карас забеляза, че китките й са стегнати с кожени ремъци.

— Пречат ли ти?

— Изключително. Досадни са. Адски досадни.

В очите припламна потайно, лукаво веселие.

Карас забеляза драскотините по лицето на Ригън; устните й кървяха, навярно ги беше хапала.

— Боя се, че може да се нараниш, Ригън — каза той.

— Аз не съм Ригън — изтътна тя все със същата грозна усмивка, която навярно се бе превърнала в постоянна маска. Колко нелепо изглеждат сега скобите на зъбите й, помисли си той.

— Да, разбирам — кимна Карас. — Тогава може би трябва да се запознаем. Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?

— Аз съм дяволът.

— А, добре. Сега можем да поговорим.

— Да си побъбрим?

— Както кажеш.

— Да, би ми било приятно — каза Ригън и от устните й отново протече слюнка. — Ще откриеш обаче, че не мога да говоря свободно, докато съм с тези колани. Както знаеш, дълго съм живял в Рим и имам навика да жестикулирам, драги Карас. Бъди така любезен да развържеш коланите.