Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
И бих искал да го разбера лично, Матю, ако имаш някаква възможност да отскочиш до Хатерас. Има и нещо друго, за което държа да поговорим. Само преди няколко седмици направих невероятно откритие — нещо, което търся вече осем години. Искам да ти го покажа. Когато това стане, се надявам да споделиш вълнението ми. Матю, връщам се да търся «Изабела». Имам нужда от теб и Бък. Моля те, ела на Хатерас и хвърли едно око на откритието ми преди да отхвърлиш идеята.
Тя е наша, Матю. Винаги е била наша. И е време да си я вземем.
С обич, Рей“Божичко! Матю се върна в началото на страницата и я прочете втори път. Рей Бомон знаеше как да пуска бомби. В няколко кратки параграфа бе навързал динамит, чиито експлозии започваха с Тейт, минаваха през Вандайк и свършваха с „Изабела“.
Да се върне? Обзет от внезапна ярост, Матю удари писмото в масата. Проклет да е, ако се върне и извади от прахта най-големия си и потресаващ провал. Този бе животът му, нали? Такъв, какъвто бе. Не му трябваха стари призраци, които да го примамват към блясъка на златото.
Вече не бе търсач на потънали съкровища. Той скочи от стола и закрачи из тясната каюта. Нито искаше, нито му бе притрябвало да бъде. Някои хора живееха от мечти. Някога и той бе такъв… И не възнамеряваше отново да бъде.
Пари му трябваха на него, пари и време. Когато и двете неща се озовяха в джоба му, щеше да довърши онова, което бе започнато преди половин живот над мъртвото тяло на баща му. Щеше да намери Вандайк и да го убие.
А колкото до Тейт, тя не беше негова грижа. Някога й бе направил голяма услуга, спомни си Матю и се намръщи, загледан в писмото на масата. Най-голямата услуга в живота й. Ако е оплескала нещата, забърквайки се в някоя от мръсните игри на Вандайк, сама да се оправя. Вече е голяма жена, нали така? С първокласно висше образование и куп лъскави степени. Всичко това дължеше на него, мама му стара, и никой нямаше правото да го кара да се чувства отговорен за нея.
Но тя бе пред очите му, такава, каквато бе тогава — изпълнена с благоговение пред всяка сребърна монетка, усмихната в прегръдките му, храбро изправена пред акулата с водолазния нож в ръка.
Той изруга отново, изруга злобно. После още веднъж, тихо. Заряза писмото и чашата с кафе на масата и тръгна към каютата, където бе инсталирана радиостанцията. Трябваше да се обади на няколко места.
Тейт влезе в помещението, което екипажът бе нарекъл „Епицентър“. Беше претъпкано с компютри, клавиатури, монитори. Сонарният циферблат просветваше в зелено с движението на стрелката. Дистанционните за камерите, които правеха стереоснимки, бяха поставени на леснодостъпни места.
В момента обаче помещението се използваше повече като клуб за подрастващи, отколкото като научна лаборатория.
Дарт и Бауърс се бяха заврели в един ъгъл и се бореха със скуката, като мъчеха компютъра с един от поредните варианти на „Смъртоносна битка“11.
Беше късно, почти полунощ, и тя отдавна трябваше да е в каютата си, сладко заспала или заета с работа по дисертацията си. Но така и не можа да си намери място, а Лорейн бе в отвратително настроение. Каютата й се бе сторила твърде малка за двете.
Тейт награби шепа от бонбоните на Дарт и седна да погледа участъка от морско дъно, който се виждаше на монитора.
„Толкова е тъмно — лениво си помисли тя. — И студено.“ Миниатюрни светещи рибки си търсеха храна. Движеха се бавно, заобиколени от фосфоресциращи точки, които приличаха на звезди. Мекият гладък утаечен слой на морската равнина не предлагаше нищо интересно. И все пак живот имаше. Тя видя един морски червей, съвсем малко по-сложен от примитивно стомахче, да се плъзва в обсега на камерата. Огромните очи на една цистосома я накараха да се усмихне.
„По свой си начин това също е една приказна страна“ — помисли си Тейт. В никакъв случай не бе пустинята, за каквато я бяха смятали не един и двама океанографи навремето. И със сигурност не бе бунището, за каквото някои индустриални компании предпочитаха да я смятат. Вярно, че бе лишена от цветове, но тези чудновато прозрачни пулсиращи рибки и животинки я превръщаха в царство на тайнствата.
В безвремието и вечността й Тейт намираше някакво успокоение. Мониторът я унасяше като късна прожекция на стар филм, докато тя почти не задряма на стола.
После запримигва, докато подсъзнанието й се мъчеше да предаде на очите й онова, което ставаше пред тях.
Корал, раци. Те колонизираха всичко, което им паднеше. И в момента бяха заети точно с това. Дърво е, осъзна тя и се наведе напред. Корпус на кораб, покрит с обитателите на големите морски дълбочини.
— Бауърс!
— Ей сега, Тейт, първо трябва да довърша това момче.