Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Лорейн вдигна високо едната си вежда.
— Не ти допада работата?
— Обичам работата си. Просто ми е трудно като гледам как машините вършат най-хубавата част от нея. И ме държат на въпросната разумна, професионална дистанция.
— На мен не ми звучи като кой знае каква криза, Тейт. Струва ми се, че просто трябва да си вземеш бутилките и да се позабавляваш. — Тя заразглежда ноктите си, които явно бе лакирала съвсем скоро. — Ако това е твоето определение за приятно прекарване. Кога за последен път си била в отпуска?
— Ами, я да видим… — Тейт се облегна назад и затвори очи. — Трябва да е било преди около осем години, ако не броим няколкото уикенда и Коледите, които съм прекарвала у дома.
— Тези не се броят — категорично заяви Лорейн. — Рецептата на доктор Лорейн е съвсем проста. Страдаш от пристъп на меланхолия. Като свършим тук, си взимаш един месец отпуска, отиваш някъде, където има много палми, и по цял ден си приказваш с рибите. — Лорейн внезапно разви жив интерес към маникюра си, втренчила очи в кораловорозовия лак. — А ако ти се прииска компания, Хейдън ще подскочи при възможността да дойде с теб.
— Хейдън?
— Ако използваме техническата терминология, човекът направо е луд по тебе.
— Хейдън?
— Да, Хейдън. — Лорейн се отблъсна назад, така че стъпалата й тупнаха с плясък на пода. — За бога, Тейт, глуха ли си, сляпа ли си, не знам! Той е лапнал по теб от седмици.
— Виж… — започна Тейт. — Ние сме приятели, Лорейн, колеги. — После си спомни как я бе целунал в нощта, когато бяха открили „Джъстин“. — По дяволите!
— Той е страхотен мъж.
— Такъв е, разбира се. — Смаяна, Тейт прокара ръка през косата си. — Просто никога не съм го възприемала по този начин.
— Той обаче те възприема точно по този начин.
— Не е хубаво — промърмори Тейт. — Не е хубаво да се забъркваш с човек, с когото работите заедно. Знам го.
— Изборът си е твой — небрежно отвърна Лорейн. — Само си помислих, че е крайно време някой да даде едно рамо на човека и да те уведоми. Освен това трябва да те уведомя, че някакви представители на „Морско проучване“ и „Посейдон“ ще идват да огледат находките и да извозят част от тях. И ще водят филмов екип.
— Филмов екип. — Тейт автоматично запрати проблема с Хейдън в задните стаички на ума си. — Мислех, че видеоматериалите са наша грижа.
— Ще използват и нашите. Ще снимат документален филм за нас, така че не забравяй червилото и спиралата.
— Кога трябва да пристигнат?
— Тръгнали са.
Тейт взе дървения пумпал, обхвана го собственически с ръце и заяви:
— Няма да вземат нищо, което не съм прегледала и включила в каталога.
— Гледай да им го кажеш. — Лорейн тръгна към вратата. — Но не забравяй, че ние сме просто наемен помощен персонал.
„Наемен помощен персонал“ — помисли си Тейт и внимателно остави пумпала. Може би в това беше цялата работа. Незнайно как се бе превърнала от независима жена, търсеща приключения, в компетентна пчеличка, която се труди за лишена от лице корпорация.
Но пък нали именно това й даваше възможност да работи. Учените от край време са били просяци. И все пак…
Много „и все пак“ имаше в живота й, осъзна Тейт. Трябваше да отдели известно време и да реши кои от тях наистина имат значение.
Матю реши, че си е изгубил ума. Беше напуснал работата си. Работа, която мразеше, но работа, която му бе помагала да плаща сметките и да заделя малко настрани, колкото да спаси от окончателна смърт една-две малки свои мечти. Без тази работа яхтата, която бе строил парче по парче през годините, никога нямаше да бъде завършена; чичо му щеше да живее от социални помощи, а самият той щеше да е голям късметлия, ако след половин година му останеха достатъчно дребни да си поръча и един свестен обяд.
Не само бе напуснал работата си, а и се бе оказал принуден да вземе Лару със себе си. Човекът просто си бе събрал багажа и бе отплавал с него, без някой да го е молил въобще. Както Матю виждаше нещата, сега бе вързан с двама зависими от него хора, които прекарваха по-голямата част от времето си да се карат помежду си и да му изтъкват собствените му недостатъци.
И ето го сега, седи пред една каравана в южната част на Флорида и се чуди в кой точно момент си е изгубил ума.
Писмото от семейство Бомон бе поставило началото. И онова, което пишеше в него за Тейт, за Вандайк и естествено, за „Изабела“. Бе върнало към живот твърде много спомени, твърде много провали и твърде много надежда. Преди да си позволи да помисли за последствията, вече си бе опаковал нещата.