Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Експедицията бе пожънала пълен успех.
Тейт страдаше от дълбоко чувство на завист към един грозен метален робот.
На работното си място в каютата на носа тя правеше снимки, преглеждаше и каталогизираше различни вещи, типични за живота от средата на деветнайсети век. Брошка-камея, парчета от фаянсови съдове, лъжици, калаена мастилница, прояден от червеите дървен детски пумпал. И, разбира се, монетите. Сребърни и златни монети лежаха натрупани на купчини върху работната й маса. Благодарение на труда на Лорейн в лабораторията всички те блестяха, сякаш току-що излезли от монетния двор.
Тейт взе една златна петдоларова монета, красив малък диск с щемпел от 1857 година, годината, в която бе потънала „Джъстин“. През колко ли ръце бе минала? Не много, навярно. Може би е стояла в чантичката на някоя дама или в джоба на някой джентълмен. Може би с нея са платили за бутилка вино или за кубинска пура. За нова шапка. А може и никога да не е била използвана, а да са я пазили за някое дребно подаръче в края на пътуването.
Сега лежеше в ръката й, малка част от толкова много изгубени съкровища и отново намерени.
— Хубава е, нали? — каза Лорейн от вратата. Носеше поднос с артефакти, току-що почистени в лабораторията й.
— Аха. — Тейт остави монетата и я включи в компютърния каталог. — Има работа за цяла година.
— Това звучи като истинско щастие от устата ти. — Лорейн наклони глава. — Учените би трябвало да са доволни, когато са затрупани с работа.
— Аз съм доволна. — Тейт усърдно включи брошката в каталога и я сложи в един поднос отстрани. — Защо да не съм? Участвам в едно от най-вълнуващите открития в кариерата си, част съм от високоуважаван научен екип. Разполагам с най-доброто възможно оборудване и с по-добри от средните битови условия. — Тя взе детската играчка. — Трябва да съм полудяла, та да не съм доволна.
— Тогава ми кажи какво толкова те е подлудило?
Нацупила устни, Тейт завъртя пумпала.
— Ти никога не си се гмуркала. Трудно е да се обясни на човек, който никога не е слизал долу, който не го е виждал с очите си.
Лорейн седна и подпря крака на ръба на масата. Цветна татуировка на еднорог се виеше по вътрешната част на глезена й.
— Имам малко време. Защо не опиташ?
— Това не е никакво търсене на съкровища — започна Тейт. Гласът й трепереше от раздразнение, насочено изцяло към самата нея. — Само компютри, машини, роботика и… по свой начин е чудесно. Очевидно е, че без това оборудване никога нямаше да намерим „Джъстин“, нито да я разработим. — Нова вълна на раздразнение я накара да стане и да отиде до илюминатора, който й предлагаше единствената и твърде мизерна гледка към морето. — Никой не би могъл да я изтръгне от дъното и да я изучи без машините. Налягането и температурата правят невъзможно гмуркането на тази дълбочина. Проста биология и елементарна физика. Знам, че е така. Но, по дяволите, Лорейн, искам да сляза долу! Искам да я докосна. Искам да разровя пясъка със собствените си ръце и да намеря някой предмет от вчерашния ден на човечеството. Дроидът на Бауърс е единственият, който се забавлява.
— Да бе, и все се перчи по тоя повод.
— Знам, че звучи глупаво. — И тъй като наистина звучеше така, тя успя да се усмихне, когато се обърна към Лорейн. — Но да се гмуркаш край потънал кораб, да си там, до него, е наистина страхотно. А всичко това е толкова стерилно. Не предполагах, че ще се чувствам така, но всеки път, когато идвам тук да си върша работата, си спомням как беше преди. Първото ми гмуркане, първият потънал кораб, управлението на смукача, ваденето на конгломерат. Всичките рибки, коралите, тинята и пясъкът. Работата, Лорейн, елементарното физическо усилие. Чувстваш се сякаш си част от всичко. — Тя разпери ръце, после ги свали безжизнено. — Това тук изглежда толкова студено, толкова насилствено и безлично…
— И толкова научно? — вметна Лорейн.
— Наука без лично участие, за мен поне. Помня как намерих първата си сребърна монета. Испанска. Работехме по един кораб, който бяхме открили в Карибите. — Тя въздъхна и седна отново. — Бях на двайсет. За мен това бе едно пълно със събития лято. Открихме испански галеон, после го загубихме. Влюбих се и ми разбиха сърцето. Оттогава не съм била толкова силно обвързана с нещо или с някого. Не съм искала да бъда.
— Заради кораба или заради мъжа?
— И заради двете. В рамките на няколко седмици изживях пълно щастие и дълбока мъка. Трудно изпитание, когато си на двайсет. Същата есен се върнах в колежа с ясно поставени цели. Да си взема дипломата и да бъда най-добрата в моята област. Да се занимавам точно с това, с което се занимавам сега, и да спазвам разумна, професионална дистанция. И ето ме сега, осем години по-късно, седя и се чудя дали не съм допуснала ужасна грешка.