Маската на Атрей

Странно е като си помислиш, че хората, родени тогава, сега са едва на шестдесет години — мина й през ума. — И някои сражавали се в онази война, все още са живи и помнят какво е било.

— Аз не съм го виждала — продължи Тоня. — Майка ми е била бременна, когато той е отишъл на учение. Родила съм се, докато е бил в Англия, очаквайки разпределение. Израснах с историята, която семейството ми разказа, че е бил убит в Южна Германия в последния ден на войната. Нямаше причина да се съмнявам в официалната версия, така че… пораснах, тръгнах на училище, намерих си работа като журналист и писател на свободна практика в Луизиана и преди осем години постъпих в „Атланта Джърнъл Конститюшън“. Когато се преместих в Атланта, започнах да се интересувам от историята на баща ми. Прерових военните архиви и се опитах да открия оцелели войници от частта, в която той е служил. Намерих човек на име Томас Морис. Той беше жив и живееше в Колидж Парк. Беше служил в същия взвод заедно с татко, но едва когато се свързах с него, разбрах, че всъщност е карал танка, на който баща ми е бил командир известно време. Мислех, че ако командирът на танка загине на бойното поле, това означава, че танкът му е унищожен, затова се изненадах, като намерих жив член на екипажа. Оказа се, че не ставало така. Когато улучат танка, снарядът може да го пробие или да рикошира вътре, като убива някои, осакатява други и оставя един-двама невредими. Разбира се, докато не се запали, а танковете „Шърман“ са били уязвими на огън. — Тоня взе чашата си, но не отпи. — Обадих се на Морис и успях да го склоня да се срещнем. Той се държа като на тръни. Беше дружелюбен, но сдържан и предпазлив, сякаш криеше нещо. Разказа ми за баща ми, кога са се запознали, как е изглеждал, какви писма е пишел на мама… Стана ясно, че го е харесвал и му е бил приятел. Когато обаче попитах как е загинал татко, спомените му станаха неясни. Изведнъж се оказа, че не може да си спомни нищо повече от онова, което военните вече ми бяха съобщили официално. Намирали се на север от Мюнхен, взводът им се бил отделил от ротата и попаднали на германски конвой, който се опитал да се измъкне и да продължи на юг, за да се добере до Швейцария. Започнала престрелка и те успели да спрат конвоя, но баща ми бил убит. — Тоня примирено сви рамене. — Но не се отказах от разследването си. Реших, че може да излезе хубава статия за „Атланта Джърнъл Конститюшън“, дори сюжет за книга, и открих още някои подробности, но нищо конкретно за обстоятелствата около смъртта му. След известно време свикнах с мисълта, че паметта на Морис е променлива, защото е блокирал някакво болезнено и травматично преживяване. По-късно излезе книгата на Карийн Абдул Джабар за 761-ви танков батальон и аз престанах да се ровя. Реших, че няма какво да добавя и се отдадох на работата си.