Сага за Форсайтови

Той отиде с подземната железница до спирката Портланд Роуд, откъдето взе файтон и се отправи към Зоологическата градина.

Имаше среща там, една от все по-честите срещи, към които го подтикваха растящите тревоги около Джун и това, което той наричаше „промяна в нея“.

Тя се бе затворила в себе си и непрекъснато слабееше; ако й заговореше, не му отговаряше или го срязваше, а понякога поглеждаше така, сякаш ей сега ще се разплаче. Беше невероятно променена, и то само заради тоя Босини. А да му каже какво й е — и дума да не става!

Той седеше с часове замислен, с угаснала пура в уста, оставил пред себе си непрочетения вестник. Какво другарче му беше тя още като тригодишно хлапенце! И колко я обичаше!

Сили, незачитащи ни род, ни класа, ни обичаи, бяха надвили неговата бдителност; застрашителни събития, над които нямаше власт, бяха надвиснали над главата му. Той се гневеше като човек, свикнал да налага волята си, но сам не знаеше срещу какво.

Стихна до входа на Зоологическата градина, като мърмореше срещу бавното движение на файтона. Но с жизнерадостния си усет да лови всеки приятен миг забрави недоволството си, докато вървеше към мястото на срещата. Щом забелязаха Джолиън старши, синът му и внучетата му побързаха да слязат от каменната тераса над трапа за мечките и го поведоха към клетката на лъвовете. Вървяха от двете му страни, като го държаха за ръка, а Джоли, пакостник като баща си, влачеше чадъра на дядо си така, че да препъва хората с дръжката му.

Джолиън младши вървеше зад тях.

Чудесно зрелище беше да вижда баща си с децата си, но зрелище, на което се усмихваше със стаени сълзи. Старец с две малки деца можеше да се срещне по всяко време на деня; но все пак, като гледаше Джолиън старши с Джоли и Холи, на Джолиън младши се струваше, че надниква през калейдоскоп в най-съкровените кътчета на човешкото сърце. Пълното капитулиране на този държелив старец пред двете малки същества, хванали го за ръце, беше така трогателно, че Джолиън младши, човек на бързите рефлекси, изруга тихичко под носа си. Зрелището го засегна по начин, неподобаващ на един Форсайт, за когото е направо недостойно да прояви някакво чувство.

Така стигнаха до клетката на лъвовете.

В Ботаническата градина имаше някакво празнично утро, затова голям брой Форсита… — с други думи, добре облечени хора в карети — бяха дошли в Зоологическата, за да получат колкото се може повече удоволствие срещу парите си, преди да се върнат на Рътланд Гейт или Брайнстон Скуеър.

„Да идем в Зоологическата градина — си бяха казали те. — Ще бъде много забавно!“

Днес се плащаше по един шилинг за вход, така че нямаше да бъдат в противното простолюдие.

Трупаха се пред дългата редица клетки, за да наблюдават зад решетките пъстрите хищници, очакващи единственото си развлечение през денонощието. Колкото по-гладен беше звярът, толкова по-голям беше възторгът. Но Джолиън младши не би могъл да каже дали това беше от завист към охотата му или поради по-човечното чувство, че така бързо я задоволява. Непрестанно чуваше забележки: „Този тигър е страшно противен звяр!“, „О, такава прелест! Погледнете колко малка уста“, „Да, наистина е хубавичък! Само не се приближавай много, мамо!“

Някои опипваха от време на време задния си джоб и се оглеждаха, сякаш се бояха да не би Джолиън младши или друг незаинтересован от гледката посетител да го освободи от съдържанието му.

Охранен мъж в бяла жилетка каза през зъби:

— Само лакомия и нищо друго: не може да са гладни — та те никак не се движат.

При тия думи тигърът сграбчи парче черен дроб и дебелият мъж се засмя. Жена му, в парижка рокля и със златно пенсне, го укори:

— Как може да се смееш, Хари, на такава противна гледка!

Джолиън младши се намръщи.

При все че не го засягаха вече, обстоятелствата на живота му още предизвикваха в него изблици на презрение. Язвителността му пламваше най-често срещу обществото, към което някога бе принадлежал — класата с каретите.

Да затвориш в клетка лъв или тигър, беше без съмнение страшно варварство. Но никой културен човек нямаше да признае това.

Мисълта, че е варварство да затвориш в клетка диви зверове, сигурно никога не бе минавала през ума и на баща му: той принадлежеше към старата школа, която смяташе, че е хуманно и възпитателно да затвориш маймуните и пантерите, може би защото вярваше, че тези животни ще се научат с време да не измират така глупаво от мъка и страдания зад решетките, като създават на обществото разходи да ги заместват с нови! За баща му и за всички Форсайтови удоволствието да гледат тези красиви животни в заточение надделяваше над неудобството от тоя затвор за самите животни, които господ така несъобразително беше оставил на свобода! Този затвор беше за тяхно добро, защото ги предпазваше от безбройните опасности и им даваше възможност да съществуват в спокойната самота на самостоятелен дом! Очевидно е, че дивите зверове са създадени всъщност единствено за това, да живеят в клетки!