Възкресяване

Не се учудвах, че Кон не е пристигнал — Хавай беше много по-далеч от Колорадо, но къде беше Тери? Той и жена му Анабел все още живееха тук. Къде бяха семейство Бауи, семейство Клуки, семейство Паркет, семейство Деуит? Къде бяха хората от „Течни горива — Мортън“? Вярно, че татко надживя мнозина, но не и всички свои близки в града.

Паркирах, слязох от колата и видях, че тя не е фордът „Фокус“, който бях взел под наем от офиса на „Херц“ на летището в Портланд. Беше старата ми кола „Галакси ’66“, която татко и Тери ми бяха подарили за седемнайсетия ми рожден ден. На предната седалка беше подаръкът от майка — сборното издание на романите на Кенет Робърт: „Оливър Уайзъл“, „Аръндел“ и останалите.

„Това е сън — помислих. — Сънувал съм го и преди.“

От тази мисъл не изпитах облекчение, напротив, още по-смразяващ страх.

Друга врана се настани на покрива на родната ми къща. Трета кацна до люлката ни от автомобилна гума — на оголения клон с обелена кора, който стърчеше като кост.

Не исках да вляза в къщата, защото знаех какво ще видя вътре. Въпреки това краката ми ме отведоха към входната врата. Заизкачвах стълбите и когато стъпих на предпоследното стъпало, то пак изскърца злобно, както правеше преди, макар че преди осем (или може би десет) години Тери ми беше пратил снимка на подновената веранда.

Те ме чакаха в трапезарията. Не цялото семейство — само мъртъвците. Майка ми не беше по-различна от мумията, в която се бе превърнала през онзи мразовит февруари, когато умираше от рак. Баща ми беше блед и сбръчкан — като на коледната снимка, която Тери ми изпрати малко преди фаталния инфаркт. Анди беше доста пълен. Моят мършав брат бе натрупал килограми на средна възраст, но зачервеното му от хипертонията лице беше добило восъчната бледност на смъртта. Клеър беше в най-ужасен вид. За умопомрачения ѝ бивш съпруг не бе достатъчно да я убие — тя беше проявила дързостта да го напусне и за наказание трябваше да бъде напълно изличена. Беше я застрелял с три куршума в лицето. При втория и третия тя лежала вече мъртва на пода в класната си стая. После пуснал и един в своята глава.

— Анди — промълвих. — Какво е станало с теб?

— Простатата — отвърна той. — Трябваше да те послушам, братлето ми.

На масата имаше торта за рожден ден, цялата в мухъл. Изведнъж глазурата ѝ се повдигна, разчупи се и отвътре изпълзя една грамадна черна мравка. Запъпли по ръката на мъртвия ми брат, след това по рамото му и стигна до лицето. Майка ми обърна глава. Чух как сухожилията ѝ изскърцаха като ръждясали панти на стара кухненска врата.

— Честит рожден ден, Джейми — каза тя. Гласът ѝ беше стържещ и безизразен.

— Честит рожден ден, синко. — Това беше татко.

— Честит рожден ден, малкия. — Анди.

Клеър извърна лице към мен, за да ме погледне, макар че нямаше с какво освен с една кървясала очна кухина. „Не казвай нищо — си помислих. — Ако проговориш, ще полудея.“