Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
Хващам се здраво за парапета и тръгвам на пръсти нагоре. Стъпалата пъшкат под тежестта ми и скърцащият им протест отеква силно в празната къща. Добирам се до площадката и се озовавам срещу вратата, която Райли е намерила заключена. Но сега не е, оставена е леко отворена.
Пристъпвам плахо към нея и призовавам гласа в главата си за водач. Но единственият отговор са ударите на собственото ми сърце. Слагам длани на вратата, побутвам я и ахвам при вида на една толкова красива стая със златни орнаменти и мебели, достойни за царски палат. Имам чувството, че се намирам във Версай, а не в модерна Калифорния.
Оставам като прикована на прага и оглеждам с широко отворени очи всяка подробност — тапетите от фин вълнен плат, разкошните килими, кристалните полилеи, златните свещници, тежката копринена драперия, кадифената дамаска, мраморната маса. В пространството между дървената ламперия и тавана стените са покрити с картини в големи позлатени рамки и на всичките е Деймън с облекло, подходящо за модата отпреди няколко века, включително и една, на която язди бял жребец, държи в ръка сребърна сабя, а жакетът му е точно като онзи, който бе облякъл на Хелоуин.
Приближавам се и търся с очи дупката на рамото, разръфаното място, за което той на шега обвини артилерийския огън. Едва не подскачам от изненада, когато го откривам и прокарвам бавно пръст по него, очарована, направо омагьосана, онемяла от изненада и възторг. Питам се как е успял да се справи толкова добре, а пръстите ми продължават надолу до малка месингова табелка в долния край на картината:
Деймън Аугусто Еспозито, май 1775 г.
Премествам поглед на следващата картина и сърцето ми прескача, когато виждам портрета на сериозния Деймън в строг черен костюм на син фон. На табелката пише:
Дамен Аугусто, нарисуван от Пабло Пикасо през 1902 г.
Едва разчитам сложните завъртулки в края на следващата картина:
Дамен Еспозито, нарисуван от Винсент Ван Гог.
И продължавам нататък. И четирите стени са с портрети на Деймън, в стила на различни художници. Отпускам се на кадифеното канапе, коленете ми треперят, светът се върти пред очите ми, умът ми препуска през хиляди възможности, всяка една по-нелепа, дори смешна, в сравнение с предишната. Вдигам механично една от книгите от купа на мраморната маса и прочитам заглавието:
На Деймън Огъст Еспозито.
Подписана от Уилям Шекспир.
Пускам я на пода и се пресягам за друга:
„Брулени хълмове“. На Деймън Еспозито. Подписана от Емили Бронте.
Всяка от книгите е дарена на Дамен Аугусто Еспозито или на Деймън Огъст Еспозито, или просто на Деймън и всяка от тях е подписана от автора си, мъртъв поне от един век.
Затварям очи и се опитвам да успокоя дишането си и да се съсредоточа. Сърцето ми препуска в галоп, ръцете ми треперят, но аз продължавам да настоявам на своето — това е една от неговите шантави шеги. Прави се на колекционер на антики, а всъщност е самозабравил се фалшификатор на картини. И не само той, а и цялото му семейство. Навярно всичко е купено и поставено тук от дълга, дълга редица от негови пра–прадядовци, всички до един с неговото име и ужасно приличащи на него.
Но когато оглеждам отново, студената, пробягваща по гърба ми тръпка потвърждава неоспоримата истина — това не са просто антики, нито са оставени тук от предците му. Всичко е собственост на Деймън, скъпи дарове, които пази от години.
С труд се изправям на крака и с олюляваща походка тръгвам по коридора. Чувствам се слаба, цялата треперя и отчаяно бързам да се измъкна от зловещата стая, от този идиотски натъпкан със страшни неща музей, от цялата напомняща на гробница къща. Да се отдалеча възможно най-бързо оттук и никога, при никакви обстоятелства да не се връщам.
Вече съм на последното стъпало, когато чувам силен пронизителен писък, последван от дълъг неясен стон, и без да се замисля, се обръщам и хуквам по посока на писъка към дъното на коридора. Втурвам се през вратата и намирам Деймън на пода с разкъсани дрехи и окървавено лице. Хевън е под него, мята глава като пияна и стене.
— Евър!
Деймън скача на крака и ме избутва назад, но аз се вкопчвам в него, ритам и се боря да достигна до Хевън.