Вечна

Първо, денят е слънчев и топъл, което означава, че всеки предпочита да излезе навън пеша или с колелото си, вместо с колата. Да разходи кучето си или да поработи в градината. Това автоматично прави условията невъзможни за шпиониране. Второ, толкова се бях съсредоточила в задачата си да намеря мястото, че изобщо не помислих какво ще правя, когато го намеря, което означава, че нямам план.

Не че има някакво значение, защото какво е най-лошото, което може да ми се случи? Да ме хванат и Деймън да се увери окончателно, че съм откачалка? Но след ужасното ми поведение тази сутрин той вече е наясно с това.

Слизам от колата и тръгвам към къщата в самия край на сляпата улица, пред която има няколко тропически палми и ниско окосена морава. Не пълзя, не се крия и не правя нищо, което би могло да привлече вниманието на съседите. Крача уверено, като човек, който има право да е тук. Накрая спирам пред масивната двукрила врата и се чудя какво да правя сега.

Отстъпвам крачка назад и оглеждам прозорците. Капаците им са плътно затворени. И въпреки че изобщо не знам какви ще ги дъвча, ако някой отвори, прехапвам устни, натискам звънеца, задържам дъха си и чакам.

Минават няколко минути, но никой не отваря, така че звъня втори път. И отново не забелязвам никакво раздвижване. Натискам дръжката, убеждавам се, че вратата е заключена, и тръгвам покрай къщата. Оглеждам се във всички посоки, промъквам се през страничната портичка и минавам отзад.

Оставам долепена до къщата. Едва поглеждам към басейна, цветята и невероятната гледка към океана и бавно вървя към плъзгащата се остъклена врата, която също се оказва заключена.

Вече съм готова да зарежа всичко и да се върна у дома, когато чувам в главата си глас — прозорецът, онзи до чешмата. И наистина откривам, че е леко открехнат, колкото да промуша пръсти и да си освободя пътя.

Хващам се за перваза, повдигам се и прескачам вътре. В секундата, когато краката ми докосват пода, знам, че съм прекрачила всички допустими граници.

Защото знам, че не бива да продължавам. Нямам право на това. Трябва да прескоча обратно и да бягам към колата. Да се върна обратно в моята тиха и безопасна къща, докато още мога да го направя… но тънкият гласец в главата ми продължава да ме насърчава и след като ме е довел толкова далече, може би е редно да видя докъде ще стигне.

Изследвам просторната, но празна кухня, бокса, лишената от маси и столове трапезария и банята, където откривам само малко парче сапун и една–единствена черна хавлиена кърпа. Райли беше права. Това място изглежда пусто и някак зловещо, без лични вещи, без снимки и книги. Нищо, освен черни подове и белезникави стени, празни шкафове и хладилник, пълен с безброй бутилки с онази странна червена течност. Стигам до хола и виждам телевизор с плосък екран, люлеещ се стол, плюс цял куп филми за DVD със заглавия на чужд език, който не познавам. Стигам до подножието на стълбата към втория етаж и отново спирам. Знам, че трябва да си тръгна, видях достатъчно, но нещо отвътре, нещо, което не мога да определя, ме кара да продължа.