Вечна

— Какво предлагаш да правим днес? — обръщам се към него.

Той поглежда часовника си.

— След малко ще трябва да те оставя.

— Но Сабин ще се върне чак вечерта — казвам и се ядосвам на себе си заради зле прикритата молба в гласа и надигането в стомаха ми, когато Деймън вади ключовете от джоба си.

— Трябва да се прибера и да свърша някои неща. Наложително е, особено ако искаш да ме видиш утре в училище — казва той, докато устните му галят бузите, ухото и врата ми.

— А, училище. Интересно дали все още сме в списъка на класа? — засмивам се и успявам да избегна тревожните мисли за скорошното си бягство от часовете и особено за причината.

— Не знам. Ти си по тази част — вдига рамене той. — Ако зависеше от мен, всеки ден щеше да е събота.

— Но тогава съботата нямаше да е специална. Защото всеки ден ще е едно и също. — Избирам си една поничка с ванилов крем и продължавам да философствам. — Непрекъснат поток от дълги мързеливи дни, без да правиш нищо, без да очакваш нищо, отдаден единствено на удоволствия едно след друго, едно след друго. Няма да мине много време и всичко ще ти омръзне.

— Не бъди толкова сигурна — усмихва се Деймън.

— Мога ли да знам какви са тези твои загадъчни домашни задължения? — питам го с надежда да открехне поне мъничко вратата на живота си, за да разбера какво прави и с какво е зает, когато не е с мен.

— Ами от всякакъв род.

И въпреки че се засмива, повече от ясно е, че вече е готов да си тръгне.

— Добре, ако искаш… — но преди да завърша мисълта си, той вече клати глава.

— Забрави. Няма да ти позволя да ми переш чорапите.

И премества тежестта си от единия на другия крак, сякаш ще се надбягва с някого.

— Искам да видя къде живееш. Никога не съм била в дома на момче, което живее самостоятелно.

Въпреки усилията ми да звуча нехайно, гласът ми тежи от безпокойство и отчаяние.

Той отново поклаща глава и поглежда към вратата с такъв копнеж, че човек би си казал, че зад нея го очаква мис Свят.

Разбирам, че е време да развея бялото знаме, но не мога да се сдържа и правя последен отчаян протест, като извиквам:

— Но защо?

Взирам се в него и чакам реакцията му. Той процежда през стиснати зъби:

— Защото там всичко е нагоре с краката. Гадна работа. Не искам да виждаш това и да си извадиш погрешни впечатления за мен. А и никога няма да успея да сложа всичко в ред, ако се мотаеш около мен. Само ще ме разсейваш.

Усмихва се, но устните му са изтънели до черта, а очите му не се откъсват от вратата. Повече от ясно е, че думите просто запълват пространството между този момент и другия, когато ще пристъпи прага на къщата и ще хукне незнайно къде.

— Ще ти се обадя довечера — казва и отваря вратата.