Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
— Какво й направи? — крещя неистово, виждайки бледата кожа и блуждаещите й очи. Ясно е, че не бива да губя никакво време.
— Евър, моля те, спри! — гласът му звучи прекалено уверено, прекалено овладяно за ужасните обстоятелства, при които го заварвам.
— КАКВО Й НАПРАВИ! — крещя, пищя, ритам, удрям, хапя, драскам и впрягам всеки грам от силата си, за да се освободя, но той е много по-силен от мен. Стои си там, държи ме здраво с една ръка и приема ударите ми, без да мигне.
— Евър, нека ти обясня — продължава и избягва с лекота ритника ми.
Но аз не го слушам, очите ми са в Хевън, която кърви обилно и се гърчи от болка, и изведнъж осъзнавам ужасната истина — ето защо се опитваше да ме държи настрана!
— Не! Няма нищо такова. Грешиш. Да, не исках да го виждаш, но не е, каквото си мислиш — отвръща на мислите ми Деймън, хваща ме с две ръце, вдига ме и ме понася навън. Краката ми се люлеят като на парцалена кукла и въпреки всичките удари и ритници злодеят дори не се е изпотил.
Но сега не ме е грижа за него, не ме е грижа дори и за мен самата. Единствената ми мисъл е за Хевън, чиито устни посиняват, а дишането й отслабва застрашително.
— Какво й направи? — Поглеждам го, забравила напълно за страха си. — Какво си направил, ненормалник такъв?
— Моля те, Евър. Изслушай ме — понижава тон Деймън и ме поглежда умоляващо.
И напук на яростта ми, напук на целия адреналин, все още усещам онази топла вълна, която преминава по кожата ми при всяко негово докосване. Но аз не й обръщам внимание и продължавам да се боря като тигър. Викам, крещя, ритам с крака, търся най-уязвимите му места, но винаги пропускам, защото реакцията му е светкавична.
— Не можеш да й помогнеш, повярвай ми. Аз съм единственият, който може да го направи.
— Не! Ти не й помагаш! Ти я убиваш!
Той клати глава и казва уморено:
— Едва ли.
Опитвам се отново да нападна, но разбирам, че не мога да го победя. Укротявам се, давам почивка на ръцете и краката си и затварям очи в знак на капитулация.
И си мисля: Ето как ставало. Ето как изчезва човек.
Той охлабва хватката си. Очаквам този момент, ритам с всичка сила и този път кракът ми намира целта си. В изненадата си Деймън ме пуска и аз падам на земята.
Изпълзявам до Хевън, пръстите ми се плъзгат по кръвта на китката й, докато напипвам пулса. Очите ми се взират в двете малки точици върху отвратителната й татуировка. Преглъщам сълзите и започвам да я моля да диша, да диша… В същото време вадя телефона, готова да набера 911, но Деймън дръпва телефона от ръката ми и казва:
— Надявах се да не се стигне дотук.
Двайсет и четвърта глава
Събуждам се в леглото си и първото нещо, което виждам, е разтревоженото лице на Сабин. Когато отварям очи, нейните светват от облекчение, но мислите й продължават да пулсират от тревога.
— Здрасти — усмихва ми се тя. — Трябва да си имала вълнуващ уикенд.
Поглеждам към нея, после към часовника. Виждам часа и скачам от леглото.
— Добре ли си? — Суети се около мен тя. — Когато се върнах снощи, ти вече спеше. И сега едва те събудих. Да не си болна?
Тръгвам към банята. Не знам какво да й отговоря. Не съм болна, но нямам представа как и кога съм заспала и защо се събуждам толкова късно.
— Има ли нещо, за което трябва да знам? Искаш ли да споделиш нещо? — пита зад затворената врата на банята тя.
Затварям очи и се опитвам да възстановя събитията от уикенда — плажът, Еванжелин. Деймън ми приготвя вечеря, после закуска. Отварям очи и казвам весело:
— Не, нищо. Няма нищо.
— Добре, ако искаш да стигнеш навреме за училище, трябва да побързаш. Сигурна ли си, че си добре?
— Да.
Опитвам се да звуча уверено, недвусмислено, категорично, но когато завъртам кранчето и влизам под душа, си признавам, че не съм убедена в думите си.
През целия път Майлс ми пълни главата с Ерик. Не пропуска нищо, преразказва ми подробно всяко разменено между тях съобщение през цялата неделна вечер, завършила с раздялата им. Опитва се да ме убеди, че изобщо не му пука, че дори вече го е забравил, което доказва, че не е.
— Слушаш ли ме изобщо? — сопва ми се в един момент.
— Разбира се — измънквам и спирам при светофара на една пресечка от училището, но мислите ми бягат из спомените за собствения ми уикенд. И неизменно завършват до закуската. Колкото и да се опитвам, не мога да си спомня нищо след нея.