Страшни сънища за продан- 1 част

Ревоа изпищя и закри с длан очите си.

Манинг рече „Не го видях.“ (Все едно

се разправяше с някой тъп пътен полицай.)

Дръпнах ги и тримата се набутахме

в една каменна путка близо до ръба. Оттам

гледахме как прииждат: прилив в лицето на реалността —

хем ти се иска да си сляп, хем се блещиш.

Те ни подминаха, без да забавят темпо —

задните изтикваха предните

и прекрачваха ръба, надавайки рев с хоботите си —

оповестявайки самоубийството си, сгромолясвайки се

върху костите на забвението в прашната урва.

Продължи часове — катурването надолу към смъртта.

Бучаха тромпети (пардон, хоботи); надолу по стръмнината

звукът на духовия оркестър намаляваше.

Прахта и вонята на лайната им едва не ни

задушиха и накрая Ревоа изтрещя.

Изправи се — дали за да си плюе на петите, или за да

се хвърли с тях — не е ясно, обаче в последна сметка

се хвърли с тях: с главата надолу, размахал подковани

ботуши в небето — главичките на гвоздеите им

закачливо намигнаха.

Размаха една ръка. Другата… едно от онези гигантски плоски

стъпала я изтръгна от рамото му и тя последва тялото:

пръстите правеха „Чао-чао“ и „Чао-чао“, и „Сбогом, момчета!“.

Смехотия!

Наведох се да видя падането му — забележителна гледка:

сякаш хартиена въртележка се разпадаше,

късчета от него се задържаха във въздуха, порозовяваха

и ги подемаше ветрецът с мирис на гнили карамфили.

Сега костите му са при другите, а моето уиски къде е?

Но — чуй ме, тъпако! — единствените нови кости бяха неговите.

Зацепи ли? Отвори си ушите, мизернико:

неговите, но не и другите.

След като всички гиганти се изтрополиха, там долу нямаше

нищо освен църквата от кости, която си бе същата,

ако не броим едно червено петно — Ревоа.

На юруш го бяха ударили призраци или спомени,

а нима те не са едно и също? Манинг се изправи,

треперейки, и заяви, че вече сме богати (сякаш

вече не беше натрупал цяло богатство).

„Ами това, което току-що видя? — попитах го. —

Би ли довел други да се поклонят на това свято място?

С твоята инициативност и папата ще пропикае

светена вода от ръба на скалата!“ Но Манинг

само поклати глава, ухили се и вдигна ръце,

без прашинка по тях, въпреки че допреди минута

зверски се давехме в кълбета прахоляк

и бяхме покрити с него от глава до пети.

Халюцинация, така ми рече Манинг,

предизвикана от треска и лоша вода.

Повтори, че вече сме били богати, и се изсмя.

Копелето, този смях го погуби.

Видях, че е луд — или че аз съм луд — и един от двама ни

ще трябва да умре. Ясно ти е кой е бил вторият,

понеже седя тук пред теб — пиян — и някога черната ми коса

ми се навира в очите.

„Не проумяваш ли, глупако“ — рече ми той.

Не каза повече, останалото беше писък.

Да му еба майката!

Да еба и тъпата ти ухилена физиономия!