Страшни сънища за продан- 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-361-7
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Страшни сънища за продан- 1 част». Краткое содержание книги:
Само дето… с теб сме стари познайници и май си наясно, че това не е съвсем вярно.
Нали?
Е, стига приказки. Може би ще си купиш нещо, а? Макар да обичам всичките си творби, на драго сърце ще ти ги продам, защото ги сътворих специално за теб. Разглеждай ги колкото искаш, но имай едно наум и внимавай.
Най-хубавите са зъбати.
че без него животът е тежък!
Зелената пущина ден след ден ги погубваше. Карсън се набоде
на клечка. Проби му подметката, кракът му се поду и когато
срязахме кожения ботуш, пръстите му бяха почернели
като мастилото от сепия, течащо в сърцето на Манинг.
Рестън и Полгой ги ухапаха паяци,
големи колкото юмрук. Акерман го клъвна змия: сурна се
от дървото, дето висеше като кожена наметка,
преметната върху клон. Впръска отровата си в носа на Акерман.
Да ти описвам ли как се измъчи? Представи си:
той сам си изтръгна носа! Да! Откъсна го
като изгнила на клона праскова и хвърли топа,
заплювайки мутрата си! Шибан живот, мамка му —
и да не ти е до смях, смей се.
Така и така по-лесно няма да стане:
ако не си трезвен, и светът не е тъжен.
Та докъде бях стигнал?
Хавиер падна от един дъсчен мост и когато го
измъкнахме, не можеше да диша, затова
Дорънс се опита да го съживи с целувка
и засмука от гърлото му пиявица, ама тлъста —
същински парников домат. Изхвръкна като коркова тапа
от бутилка и се разцепи на две; изпръска ги двамата с виното,
с което живеем (скивай метафора: в тоя смисъл всички сме алкохолици),
и когато шпанъолецът умря, буйствайки, Манинг каза,
че пиявиците са проникнали в мозъка му. Аз лично нямам мнение.
Всичко, което знам, е, че очите на Хави не можеха да се затворят, а
ту хлътваха, ту изпъкваха час след като беше изстинал.
Нещо гладно бърникаше в черепа му, аах, гладно и гадно!
А междувременно папагалите крещяха на маймуните,
маймуните крещяха на папагалите; крещяха в копнеж по
синьото небе, което не се виждаше
под похлупака на пущината зелена.
Абе това уиски ли е, или диария в чаша?
Една от ония смукачки попадна в гащите на Френчи —
споменах ли? И му направи френска любов, чаткаш ли?
Дойде ред и на самия Дорънс; тогава
вече се изкачвахме, но още бяхме в пущината. Той падна
в една клисура и чухме изпукването. Строши си врата:
двайсет и шест годишен, сгоден, точка по въпроса.
Аах, не е ли велик животът? Животът е пиявица в гърлото,
животът е урвата, в която всички пропадаме, той е супа,
в която плуваме като зеленчуци. Брей, философ се извъдих!
Карай. Много е късно да броим мъртвите,
а аз съм много пиян. Накрая все пак стигнахме.
Уточнявам.
Стръмната пътека ни изведе от страшната
зелена фурна, в която погребахме Ростой, Тимънс,
тексасеца — забравих му името — и Дорънс,
и неколцина други. Повечето ги покоси
треска, от която кожата им се свари и позеленя.
Накрая останахме само Манинг, Ревоа и аз.
Ние също пипнахме треската, но я надвихме,
преди тя да ни надвие. Обаче аз никога не оздравях
напълно. Сега уискито е моят
хинин, който взимам за тръпките, така че
черпи ме още веднъж, преди да забравя добрите обноски
и да ти прережа гръцмуля. Дори мога
да изпия каквото изтече, затова по-чевръсто, синко,
ми дай бутилката, чумата да те тръшне!
Намерихме път — даже Манинг се съгласи,
че е път, — толкова широк, че да се разминават слонове,
ако ловците на слонова кост не бяха овършали джунглите и
равнините отвъд, когато бензинът все още струваше пет цента.
Пътят вървеше нагоре, ние също — по каменни плочи,
изкъртени преди милиони години от Майката Земя —
подскачахме като жаби под слънцето, Ревоа
все още в огница, а аз — о, аз бях олекнал!
Като паяжинка, полюшкваща се върху млечка, тинтири-минтири.
Всичко видях. Тогава умът ми беше бистър като чиста водица,
нали разбираш — млад човек, а сега съм ужасен дъртак — да,
гледай, гледай, ама недей толкоз да се мръщиш —
взираш се в бъдещето си.
Изкачихме се над птиците и стигнахме края —
каменен език, плезещ се право в небето.
Манинг хукна, а ние подире му — Ревоа
всъщност подтичваше, нали беше болен.
(Болен, ама не задълго — ха-ха!)
Погледнахме надолу и видяхме каквото видяхме.
Манинг се изчерви при гледката и що пък не?
Алчността също е треска, охо.
Сграбчи ме за парцала, който някога беше риза,
и ме попита сънува ли. Щом потвърдих, че виждам
същото, попита и Ревоа.
Но преди Ревоа да отговори с Да или Не, чухме гръм
от зеления похлупак в ниското —
буря, само че наопаки. По-точно,
сякаш цялата земя беше пипнала нашата болест