Страшни сънища за продан- 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-361-7
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Страшни сънища за продан- 1 част». Краткое содержание книги:
Само дето… с теб сме стари познайници и май си наясно, че това не е съвсем вярно.
Нали?
Е, стига приказки. Може би ще си купиш нещо, а? Макар да обичам всичките си творби, на драго сърце ще ти ги продам, защото ги сътворих специално за теб. Разглеждай ги колкото искаш, но имай едно наум и внимавай.
Най-хубавите са зъбати.
Двамата се спогледаха.
— Повярва му — каза накрая Хайнс.
— Така е, голям глупак съм.
— Не се упреквай за доброто си сърце.
— Не преставаше да повтаря, че е невинен. Може би сега, изправен пред Господ, пак твърди същото.
— Да, нищо чудно.
— Но защо? Тъй и тъй щеше да увисне на бесилото. Знаеш ли отговора?
— Даже не знам защо изгрява слънцето. Какво смяташ да правиш с монетата? Да я върнеш на родителите на момичето ли? Може би е по-добре да не я връщаш, защото… — Хайнс сви рамене.
Защото родителите на Ребека Клайн знаеха. Целият град знаеше. Само той, Баркли, не знаеше. Защото беше кръгъл глупак.
— Не знам какво да я правя — промълви.
Вятърът отново задуха и заедно с него до слуха на двамата в килията достигнаха мелодични звуци. Разнасяха се от църквата. Богомолците пееха славословие.
Мислейки за Елмор Ленард
Църквата от кости
Прописах поезия, когато бях на дванайсет и се влюбих за първи път (седми клас). Оттогава съм създал стотици стихотворения, обикновено надраскани върху парченца хартия или в някой недоизписан бележник, а съм публикувал по-малко от шест. Повечето са забутани в разни чекмеджета: Господ може би знае къде — но не и аз. За това си има причина: не съм голям поет. Не скромнича, това е истината. А когато някое стихотворение все пак ми се получи, значи случайно съм уцелил десетката.
Мотивът ми да включа настоящото произведение в сборника е, че то (като другата поема тук) е по-скоро повествование, отколкото лирика. Черновата — отдавна изгубена, подобно на първия ми опит с разказа, който впоследствие стана „Миля 81“ — беше написана в колежа под силното влияние на драматичните монолози на Робърт Браунинг и най-вече на „Моята последна херцогиня“. (Друга поема на Браунинг — „Чайлд Роланд Кулата достигна“ — залегна в основата на поредица, която мнозина мои Верни Читатели познават отлично.) Ако сте чели Браунинг, възможно е да чуете неговия глас вместо моя. Ако не сте, няма страшно: по същността си това е разказ като всеки друг и целта му е да доставя удоволствие, а не да бъде разнищван.
Един мой приятел на име Джими Смит прочете онази изгубена чернова на Поетическия кръжок към Мейнския университет един вторник следобед през 1968 или 1969 и тя беше добре приета. Защо не? Той я изрецитира с жар, влагайки умение и душа. Хората обичат вълнуващи истории, независимо дали са в стихове, или в проза. А историята действително си я биваше — особено предвид формата, която ми даде възможност да отстраня всякаква плява. През есента на 2008 се сетих за рецитацията на Джими и тъй като не бях зает с никакви проекти, реших да пренапиша поемата. Това е резултатът. Не мога да преценя доколко е сходен с оригинала.
Джими, дано си жив и здрав и да прочетеш това. Онзи ден ти направо ни скри шапките.
Ако ти се слуша, черпи ме още едно.
(Пфу, отврат, но карай — то кое ли не е?)
Трийсет и двама заминахме в зелената пущина,
след трийсет дни в гъсталаците само трима до горе издрапаха.
Преодоляха джунглата и до върха се качиха —
Манинг, Ревоа и аз. А какво е казано в оная книга?
Оная, прочутата? „Едничък аз да разкажа останах.“
Ще пукна в леглото от тая помия — поредния смотан пияница.
Скърбял съм за Манинг? Ташак! Парите му
ни заведоха там, волята му ни пришпорваше напред — смърт
след смърт. А той в легълцето си ли умря? Неее! Аз имах грижата!
Сега той служи в онази църква от кости. Велик е животът!
(Абе каква е тая пикня? Нищо, черпи ме още една. Черпи ме две!
За уиски всичко ще си изпея, а ако искаш да млъкна — упои ме с шампанско.
Думите са вятър, мълчанието е скъпо, скъпи мой.
Та какво казвах?)
Двайсет и девет загинаха в похода, сред тях — и жена.
Страхотни цици, ти казвам, и задник като английско седло!
Една сутрин я намерихме обърната по корем,
угаснала като огъня, в който лежеше,
рожба на пепелта — с овъглени бузи и гърло.
Недоизгоряла: огънят трябва да е бил изстинал.
През целия поход говореше, а умря, без да гъкне —
върховно е да си човек, а? Така значи?
Не ли? Тогава — кур за теб и за майка ти:
Сто на сто ѝ го е турил някой педал.
Ааа, на антроположка се правеше. Хич не приличаше
на антроположка, когато я издърпахме от
пепелта: с чернилка по бузите, а белтъците на очите ѝ —
сиви от сажди. Иначе — никакъв белег по нея.
Дорънс се произнесе, че вероятно е удар,
а той се водеше доктор в отряда ни,
копелдака му неден! Уиски ми дай на мене, уиски,