Храмът на смъртта [bg]

— Защо не доведохме Черния Клит или повече телохранители?

Александър, все още изпълнен с възторг от битката, изтри потта от ръцете си. — Ако отивам някъде, трябва ли да взимам със себе си половин Македония? — Той вдигна ръце към небето. — Благодаря ти, татко Зевс, за милостта, която прояви към сина си. Ще ти принеса много жертви в благодарност. Приемам това като знак за твоето благоразположение.

После свали ръце и сведе глава.

Теламон затвори очи. Александър беше доволен не само защото обичаше битките, съперничеството и победата — той беше чакал знак и го беше получил. Лекарят отвори очи и се вгледа в царя, който стоеше с наведена глава и беззвучно движеше устни. Беше ли се надявал Александър на подобно нещо? Нарочно ли беше излязъл извън лагера, надявайки се да получи някакъв знак, някакъв белег на одобрението на боговете? Аристандър беше прав — дори тук, в Тракия, Александър беше между врагове — хора, които биха го убили и спечелили голяма награда от многобройните му врагове в родината и извън нея. Теламон свали наметката.

— По-добре съм — каза той. — Чувстваше се затоплен, леко сънлив и гаденето беше преминало.

— Ранен ли си? — попита Александър.

— Наранено е само достойнството ми.

Хефестион сви рамене.

— На това мога да кажа само: „Лекарю, излекувай се сам“ — сви рамене Хефестион.

Теламон се изправи и се върна на полесражението. Труповете вече вкочанясваха, локвите кръв се съсирваха, обкръжени от черни облаци мухи. Искаше да се махне оттам и беше изкачил хълма наполовина, когато царят го настигна.

— Не се обиждай на Хефестион. — Александър го хвана под ръка. — Добре се справи, лекарю. Воинът, който уби своя пръв противник в битка.

— Надявам се и да е последният. — Теламон замълча. — Защо излязохме?

Сега лицето на Александър беше гладко и спокойно — каквото го помнеше. Странните му очи бяха открити и ясни. Теламон забеляза бръчиците от смях около устата, разрошената златисточервена коса, приятният аромат, който винаги се носеше от Александър, каквото и да правеше.

— Търсеше знак, нали? Сигурно си подозирал, че убийците в лагера дебнат всяко твое движение.

— Животът ми е в ръцете на боговете, Теламоне. Съдбата ми е предопределена. — Гласът на Александър беше спокоен, но твърд като желязо. — Дори цялата персийска армия да беше дошла до този поток, аз щях да се измъкна невредим. Сънят ти е верен, лекарю, късметът ми се обърна. — Той стисна ръката на Теламон. — Ти ми донесе късмет. Заслужаваш сребърна корема. Би се до своя цар и придоби aristeia. — Той видя объркването в очите на Теламон. — Смелост в битката. Сега, докато Хефестион събира конете, да видим какво е станало с нещастниците, които трябваше да охраняват мен.