Отвъд зимата [bg]

След като си възвърна способността да реагира, Евелин клекна разтреперана в храсталаците. Опита се да се помоли шепнешком, ала нито една от многобройните молитви на баба й не й дойде наум. Така изминаха час, два, може би три, загуби представа за времето и способност да се движи, тялото й се вцепени и усещаше тъпа болка в рамото. В един момент почувства продължително и гневно пърхане на криле над главата си и отгатна, че бяха прилепи, които летяха, търсейки храна, също както в Гватемала. Сгуши се още повече в треволяците ужасена, защото всеки знае, че те смучат човешка кръв. За да не мисли за вампири, змии и скорпиони, тя се съсредоточи да съчини план как да се измъкне от това място. Със сигурност щяха да дойдат още групи мигранти и тя можеше да тръгне с тях, трябваше само да чака будна. Призова майката ягуар и майката на Исус, както й беше казала Фелиситас, ала нито една от двете не й се притече на помощ; тези божествени майки губеха силата си в Съединените щати. Беше напълно изоставена.

Оставаха няколко часа до разсъмване, но те се влачеха цяла вечност. Постепенно очите й свикнаха с безлунната нощ, която отначало й се струваше непрогледна, и тя успя да различи вида растителност наоколо — високи и сухи пасища. Нощта беше дълго мъчение за Евелин, най-сетне просветля зората, която дойде изведнъж. През всички тези часове не бе усетила никого наблизо — нито мигранти, нито постови. Щом започна да се развиделява, тя се престраши да хвърли поглед наоколо. Беше скована, с усилие се изправи на крака и направи няколко крачки, изпитваше глад и силна жажда, но ръката вече не я болеше. Разбра, че денят ще бъде топъл от парата, издигаща се от земята като булчински воал. Нощта беше тиха, спокойствието се нарушаваше само от предупрежденията по високоговорителите в далечината, но на разсъмване земята се събуди с бръмчене на насекоми, пукане на съчки под лапите на гризачи, стон на тръстики под лекия бриз и шетане на врабци във въздуха. На места видя цветни петна по храстите — червеношийка, жълто белогушо коприварче, зелена синьоглава сойка — безцветни птички в сравнение с онези в нейното село. Беше отраснала сред птича шарения, пъстри пера на седемстотин птичи вида — рай за орнитолозите според отец Бенито. Заслуша се в строгите предупреждения на испански по високоговорителите и безуспешно се опита да пресметне разстоянието до граничните постове, контролните кули и пътя, ако имаше такъв. Нямаше ни най-малка представа къде се намира. Връхлетяха я като вълна историите, които се предаваха от уста на уста между емигрантите за опасностите на север, за безмилостната пустиня, за фермерите, които стреляли безогледно по всеки, който стъпел в тяхната собственост, търсейки вода, за въоръжените като за бой граничари, за кръвожадните кучета, тренирани да надушват миризмата на страха, за затворите, където човек можел да гние с години, без никой да разбере за това. Ако тези затвори бяха като в Гватемала, тя предпочиташе да умре, преди да се е озовала в някоя килия.