Интервенция [bg]

Последната част от връщането им беше най-изнервяща. С наближаването на единайсет часа съществуваше известен риск да налетят на охраната между офиса на „Скави“ и Пиаца дел Протомартиари Романи, където чакаше колата. За щастие, това не се случи. Щом излязоха, Шон понесе костницата сам, а Сана взе чадъра. Не искаше да рискува да намокрят находката в дъжда.

Сложиха я в багажника и се качиха в купето. Обзе ги леко безпокойство, когато се спуснаха надолу покрай бараките на охраната под Арката на камбаните. Но беше излишно. Може би заради дъжда, но гардовете дори не излязоха от караулното, когато Шон и Сана профучаха покрай тях, излизайки в тъмния, мокър град.

— Добре, дотук беше лесно — каза Шон и се облегна назад в седалката.

Сана си беше сложила строителната каска на главата с включена лампа, и бе разгърнала картата на града в скута си с надеждата да намери по-пряк път към хотела.

— Не мисля, че бих го описала като лесно — каза тя, без да схваща шегата на Шон. Споменът за атаките на паника я накара да потръпне. Никога до този момент не бе изпитвала такъв страх.

— Съжалявам само, че те послушах да оставя долу зидарския чук и длетото — добави Шон, продължавайки опитите си за шега. Знаеше много добре, че идеята да оставят инструментите беше негова.

Сана погледна силуета на съпруга си и се ядоса, напълно пропускайки факта, че се опитва да бъде забавен. Как можеше да е толкова нечувствителен? Защо поемаше риска да наранява чувствата й по този начин? В това нямаше смисъл, особено след като намериха онова, което търсеха, и успяха да го измъкнат под носовете на всички.

— Щяха да ни дойдат добре при отварянето на костницата.

Раздразнението на Сана към съпруга й мигновено бе заменено от безпокойство, породено от намеренията му.

— Кога планираш да я отворим? — попита тя, очаквайки тревожно отговора му.

— Не знам точно — каза Шон. Беше изненадан от тона й и факта, че го гледа толкова настойчиво. — Може да си позволя първо едно питие, но ми се иска да разбера дали вътре има някакви документи и нямам търпение.

Сана не се разсмя, дори не се усмихна на слабия му опит да се пошегува. В прибързаното отваряне на костницата нямаше нищо забавно. Всъщност тя се боеше, че нетърпението му може да подложи на риск нейния интерес към костницата.

— Защо гледаш толкова жално? — попита той, прикривайки лицето си от лампата на каската й.

— Не можеш да отваряш костницата, преди да съм успяла биологически да стабилизирам мощите — избъбри Сана, като изключи лампата и хвърли каската на задната седалка. — Иначе поемаме риск, като намаляваме шансовете да изолираме каквато и да е митохондриална ДНК.

— О, нима? — попита подигравателно Шон. Беше шокиран, че съпругата му може дори да си помисли, че е в правото да си присвои онова, което със сигурност бе негова археологическа находка. — Отварям проклетата костница още тази вечер! Ще се притесняваме за твоята ДНК, когато му дойде времето.