Интервенция [bg]

— Колко дълго ще стоим така? — попита Сана плахо. Беше ясно, че още се бори със страха си, но преди Шон да й отговори, лампите в некропола угаснаха, потапяйки ги в дълбок мрак.

— Осветлението угасна ли? — попита Сана разтревожено, макар в гласа й да се долавяше нотка на облекчение.

— Да — отвърна Шон, — но не отваряй очи, преди да включиш лампата на каската си. — Той започна да се извива назад в опит да се измъкне от тунела. Когато се освободи, включи лампата си. Сана се присъедини към него миг по-късно, също включила своята.

В първия момент стояха един срещу друг и само се гледаха. Въпреки че Шон се тревожеше, че паниката на жена му може да се върне, когато тя отвори очи, това не се случи. Излизането от тесния тунел беше достатъчно, за да я накара да се успокои.

— Напомни ми никога да не те вземам повече на разкопки — произнесе Шон раздразнено, сякаш обвиняваше Сана за уплахата.

— Напомни ми никога да не идвам! — изсъска му тя в отговор.

Продължиха да се гледат още няколко секунди, и двамата задъхани, сякаш са тичали километър, а не са стояли заковани неподвижно половин час.

— Да се махаме — каза Сана. — До тук това е едно от най-малко любимите ми преживявания. Да влезем вътре и да вземем най-после проклетата костница!

Последното нещо, което Шон искаше, беше Сана да го командва, след като се бе наложило едва ли не да й държи ръката, поне образно, през цялото изпитание. Да успокоява паниката й се оказа по-лошо и от страха да не бъдат открити.

— Ще отида да взема костницата, защото искам да я взема — отвърна рязко той, — а не защото ти ми нареждаш да го направя. — Той взе длетото и кофата и изпълзя обратно в тунела.

Сана го чуваше да стърже пръстта около костницата, но за съжаление нямаше какво да прави и съзнанието й се върна към натрапчивата идея, че мога да бъдат заловени. Сега, когато стъкленият капак беше спуснат върху платформата, тя бе оставена напълно на милостта на Шон. В резултат на това паниката заплашваше да се върне отново.

— Шон! — надвика тя шума от длетото и сумтящите звуци, които Шон издаваше от тунела. — Искам да се върнем и да вдигнем стъкления панел.

— Иди и го вдигни сама! — извика й той, като промърмори още нещо, което тя не чу, но можеше да се досети какво е.

Мисълта, че не е в състояние да се справи сама с капака и че Шон го знае много добре, я накара да побеснее, но това си имаше и добра страна.

Тя бързо осъзна, че гневът уталожва клаустрофобията й. Колкото повече се ядосваше на съпруга си, толкова по-малко се страхуваше, че е в затворено пространство. Освен това си спомни, че затварянето на очите й бе подействало отлично, и отново стисна клепачи.

— Ето! — извика триумфално Шон от вътрешността на тунела. — Освободих я! Излиза!

Сякаш събудена от хипноза, Сана отвори очи. Освобождаването на костницата означаваше, че и тя ще е свободна, тъй като скоро щяха да излязат оттук. Напълно забравила фобията си, тя изпълзя напред към началото на тунела и видя как Шон измъква каменната костница от нишата в стената.