Черният флаг [bg]

Спогледахме се. Убийството се падаше по право на нея, но незнайно защо (понеже се опитваха да ме включат в редиците си?), тя ми махна да вървя и пое на разузнавателна обиколка из имението. Аз прекосих задния двор, пропълзях зад беседката и се изправих пред Лорънс Принс.

Извадих острието.

О, винаги го смазвах и излъсквах до блясък. Едно е сигурно за пиратите — не сме въртокъщници, както споменах, описвайки ви състоянието на Насау, но поддържаме оръжията си в блестяща форма. Същата философия, която важи за корабите. Въпрос на необходимост. Въпрос на оцеляване.

Та така с острието ми. Намокреше ли се, почиствах го основно и го полирах толкова съвестно, че вече изскачаше съвсем беззвучно от канията. Ето защо Принс не го чу.

Изругах и най-сетне той се обърна изненадано. Вероятно очакваше да види някого от стражите си и бе готов да го скастри за дързостта, че се е промъкнал зад гърба му и го е стреснал. Аз обаче забих острието в него и той се опули. Свлече се ококорен на земята, а аз задържах кинжала, докато кръвта изпълни белите му дробове и животът му започна да изтича.

— Защо клечиш над мен като злорада врана? — закашля се той. — Страданията на стареца те забавляват?

— Ти самият си причинил достатъчно страдания, господин Принс — отвърнах му с безизразен глас. — Получаваш си заслуженото, предполагам.

— Абсурдни главорези с абсурдна философия! — Последен жалък опит на умиращ мъж да е язвителен. — Живеете в света, ала не умеете да го променяте.

— Бъркаш подбудите ми, старче — усмихнах се. — Моята единствена цел са монетите.

— Като моята, момче, като моята — отрони той.

И умря.

Излязох от беседката, където лежеше тялото му, и чух шум. Вдигнах глава и видях Мъдреца Робърте — същия, какъвто го помнех — на балкона. Притискаше пистолет в слепоочието на Мери и — хитро! — стискаше китката й, за да не извади острието си.

— Намерих твоя човек — извика ми тя, все едно не забелязва пистолета, опрян в главата й.

Мъдреца нямаше да се поколебае да натисне спусъка. Искрите в очите му не оставяха никакво съмнение. Пламтяха. „Помниш ме, а — помислих си. — Мъжът, който гледаше равнодушно как ти вземат кръв?“

Помнеше ме.

— Тамплиерът от Хавана — кимна.

— Не съм тамплиер, друже — извиках му. — Беше уловка. Дойдохме да те спасим.

(Имах предвид, разбира се: „Да те изтезаваме, докато ни кажеш къде е Обсерваторията.“)

— Да ме спасите? Аз работя за господин Принс! /