Легендата за Линкълн [bg]

Телефонът на Стефани завибрира в джоба на сакото й.

— Ще вдигнеш ли? — попита Даниълс.

Жуженето се чуваше съвсем ясно в тихата трапезария.

— Може да почака — отговори тя.

— Може и да не е така.

Стефани извади телефона си и погледна дисплея.

— Котън е.

— Вдигни. Нека и аз да чувам.

Стефани включи на високоговорител и сложи телефона на масата.

— Аз съм в Залцбург — съобщи Малоун.

— Не съм изненадана.

— Жалко, че съм толкова предвидим. Но имам един проблем. Току-що поразтърсих Саласар и той вече знае, че го разследваме.

— Не за сметка на Касиопея, надявам се.

— Няма такава опасност. Този тип си мисли, че е нейният рицар на бял кон. Направо е трогателно да го гледаш.

Стефани забеляза, че Даниълс се усмихва на саркастичната забележка на Малоун, и се запита какво знаеше президентът. Определено изглеждаше информиран.

— Тук ще се проведе един търг — продължи Малоун. — Искам да купя една книга.

— Ти си специалистът в тази област.

— Трябват ми пари.

Малоун й каза сумата. Стефани вдигна поглед към Даниълс, който произнесе само с устни: „Добре“.

— Къде ги искаш? — попита тя.

— Ще ти изпратя номера на сметката си по електронната поща. Трябва да ги преведеш незабавно.

Президентът се протегна и придърпа телефона към себе си.

— Котън, тук е Дани Даниълс.

— Не знаех, че прекъсвам разговор с президента.

— Радвам се, че се обади. Много е важно да направиш така, че Саласар да е зает през следващите няколко дни. Ще можеш ли?