Който се страхува от мечки… [bg]

— И аз така бих постъпил. Далече ли беше?

— Малко по-нататък в гората.

— Ясно ли го видя?

— Съвсем ясно. Познах го по косата, сресана на път по средата, дълга, черна, като завеса. Гледаше ме втренчено.

— Какво направи той, когато го видя?

— Нито. Стоеше като закован. Аз хукнах да бягам.

— И тръгна по шосето?

— Да, тичах с всичка сила с куфара в ръка.

— А лъка? Сви го и го прибра вътре, така ли?

— Да, изминах тичешком целия път от стопанството до дома.

— Познаваш ли добре Ерки?

— Не го познавам, но той скита по пътищата през цялата година. Преди време го вкараха в болницата. Винаги е облечен в едни същи черни дрехи, без значение дали е лято, или зима. Само катарамата на колана му се открояваше, беше голяма и лъскава.

Сейер кимна.

— Ерки познава ли те?

— Виждал ме е няколко пъти.

— Стори ли ти се изплашен?

— Той никога не изглежда изплашен.

— И не обели нито дума?

— Не. Просто се скри зад дърветата, чух пращене на клони и шумолене на листа.

— Какво искаше от Халдис, та си отишъл до стопанството й?

— Нещо за пиене. Бях ожаднял. Винаги ми дава, познава ни.

— Харесваш ли я?

— Беше много строга.

— Като Маргюн ли? — усмихна се Сейер.

— Маргюн изобщо не е строга.

— Но си очаквал Халдис да ти даде нещо за пиене. Значи е била мила старица?

— Да, хем беше мила, хем строга. Винаги ни даваше каквото я помолехме, но ни гълчеше.

— Възрастните сме странни птици, нали? — отново се усмихна Сейер. — Момчетата от дома познават ли я?

— Всички без Симон. Той е тук отскоро.

— И от време на време сте се отбивали при нея и сте си бъбрили?

— Случвало се е да си изпросим сок и хляб.

— Влизахте ли в кухнята й? — Сейер погледна Каник изпитателно.

— О, не. Позволяваше ни да влизаме само в коридора. Винаги казваше: Току-що измих пода.

— Ясно. Значи после си изтичал до кабинета на шерифа да му съобщиш?

— Да, Гурвин първо помисли, че го будалкам.

— Така ли?

— Ами да — въздъхна Каник. — Като чу къде живея.

— Аха — кимна Сейер. — Разбрах, че те бива в стрелбата?

— Вярно е — гордо заяви момчето.

— Кой ти купи лъка? Сигурно е много скъп?

— Социалната служба го плати, за да си прекарвам пълноценно свободното време. Струва две хиляди, но не е никак скъп. Като стана… като имам повече пари, ще си купя „Супер Метеор“ с части от карбон. Небесносиньо, металик.

Сейер премига впечатлен.

— Кой те научи да стреляш?

— Кристиян, той идва два пъти седмично. Скоро ще ходя на национално първенство. Според Кристиян имам голям талант.

— Наясно ли си, че лъкът може да причини смъртта на човек?