Кърваво наказание [bg]

Щом се извърнах, за да надникна назад към нашата жилищна сграда, успях да видя две от моите хлапета на кухненския прозорец. Предположих, че бяха Фиона и Бриджет. Може би и на тях, както и на мен, им липсваше майка им. Искаше им се тя да се грижи за тях, да ги развеселява, да въдворява ред и спокойствие.

Махнах им с ръка. И те ми помахаха.

— Държим се, скъпа — казах на вятъра. — Може би едва-едва, но какво да направим? Обичам те, ако това е някаква утеха.

Като се прибрах в апартамента, Мери Катрин ме посрещна на вратата. Явно нещо не беше наред. Личеше си по разтревоженото й лице и по това, което се мярна в иначе спокойните й сини очи.

— Какво има? — попитах я.

— Шеймъс — въздъхна тя тежко.

Последвах я в спалнята ми. Шеймъс лежеше върху леглото. Очите му бяха затворени и изглеждаше още по-блед от обикновено. За секунда, кълна се в Бога, си помислих, че е умрял. Но после той се закашля продължително, като слабите му гърди се разтресоха под якичката му на католически свещеник.

О, господи! Наистина не беше добре. Грипът най-после го бе пипнал. Което за човек като него, прехвърлил осемдесетте, беше изключително опасно. Как можах да постъпя толкова глупаво и да го извикам тук? Изобщо не биваше да припарва до нас. За секунда се паникьосах. Какво ще правя, ако изгубя и него?

„Но така или иначе все някога ще го изгубиш, нали?“, прошепна на ухото ми един тих дяволски гласец. Щях ли наистина?

Побързах да пропъдя тази мисъл, изтичах в кухнята и грабнах от шкафа бутилката с уиски „Джеймсън“. Отлях колкото за няколко пръста височина в една кристална чаша „Уотърфорд“ и добавих малко топло мляко със захар.

— Бог да те поживи, момче — похвали ме Шеймъс, след като отпи няколко глътки. — А сега ми подай ръка, за да стана от леглото. Скоро ще съм напълно възстановен.

— Въобще и не помисляй да ставаш, старче — заканих му се аз. — Да не си посмял! Ще лежиш и ще си допиеш лекарството, преди да съм повикал линейката.