Завещанието на инката
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Завещанието на инката». Краткое содержание книги:
— Във вярна посока ли ни водиш, Храбра ръка? — разнесе се нечий въпрос. — Не е никакво удоволствие посред нощ да търсиш тесен проход в гората.
— Това е Антонио Перильо — прошепна Татко Ягуар на своя приятел Херонимо. — Познавам гласа му.
— Знам всяка педя земя в тази местност — отвърна някой на завален, но разбираем испански. — Не сме се отклонили ни най-малко от верния път. Там, където гората се разделя, се издига високо лаврово дърво. Съвсем скоро трябва да го видим.
В момента ездачите бяха толкова близо, че въпреки доста голямата тъмнина можеха да различат отделните дървета.
— Ето го леса — извика същият глас, — а ето го и лавровото дърво. Виждате, че съм се движил като по конец. Направим ли няколко крачки надясно, ще се натъкнем на просеката.
Те се отклониха в указаната посока и се изгубиха.
— Колко добре сторихме, че не спряхме при лавровото дърво! — каза Херонимо. — Иначе щяха да ни изненадат. Какво ще правим сега?
— Ще чакаме! — отвърна Татко Ягуар. — Не можем да действаме, преди единият отряд да се е присъединил към другия и преди всички да са се разположили за нощуване. Разпозна ли втория глас, който чухме?
— Наистина ми се стори, сякаш съм го чувал някога, но не знам къде и кога.
— Тогава ще ти кажа. Онзи, който отговори на Антонио Перильо и е запознат толкова добре с пътя, не е никой друг освен Ел Брасо Валиенте. Храбрата ръка, вождът на абипоните.
— Карамба! Вярно, сега си спомних. Беше гласът на Храбрата ръка. Вече неколкократно сме разговаряли с него. Значи той е пленил немците! Няма да ги освободи доброволно!
— Няма. По-рано бяхме приятели с него. Тогава щеше да ги пусне заради мен. Но сега и през ум няма да му мине подобна мисъл.
— В такъв случай ще го принудим!
— На първо време няма да го принуждаваме и няма да употребяваме насилие. Защо да проливаме кръв, ако чрез хитрост бихме могли да постигнем целта си много по-сигурно и без никакви жертви?
— Значи си на мнение, че трябва тайно да ги измъкнем?
— Поне ще се опитаме. Всичко зависи от това, каква е околността и по какъв начин са се разположили на лагер.
— И ако успеем? После какво?
— После спокойно си продължаваме пътя.
— Тъй! А не мислиш ли за бунта, който подготвят?
— В същност той не ни засяга.
— О, засяга ни! Ние сме добри и верни поданици на президента. Нима спокойно ще гледаме как го свалят, а може би и убиват?
— Чак дотам няма да се стигне. Вярно, че не знам кой е начело на тези метежници, но в никой случай не е човек, който може да се мери с Митре.
— Възможно, дори много вероятно, но дори да предположим, че бунтът бъде смазан, все пак е сигурно, че ще струва живота и имуществото на много хора. Следователно нямаме право тайно да офейкаме, а трябва да дадем на тези негодници суров урок.
— Това може да стане само като употребим оръжията си, нали?
— Да. Ще застреляме неколцина от тях.
— Не. Няма да направя подобно нещо. Не убивам хора, ако не е крайно наложително.
— Ето пак един от онези възгледи, които донесе от Севера.
Съжаляваш тамошните червенокожи племена, осъдени да загинат тъй мизерно. Може би си прав по отношение на тях, защото наистина е жалко за храбрите дръзки мъже, за които си ни разказвал. Но нашите южноамерикански индианци нямат тези добродетели, те са подли, страхливи и коварни. Изскачат от горите през нощта, за да крадат и избиват спящите хора. Но окажат ли им съпротива или пък ако самите те бъдат нападнати, побягват като бити кучета. Хора, които стрелят с отровни стрели, не могат да бъдат нито уважавани, нито съжалявани. Действително ме сърбят ръцете да им покажа какво означава да направиш Татко Ягуар и мъжете му свои врагове.
— Нека те сърбят! Засега ще се радваме, ако успеем да освободим двамината невинни. Свършим ли тази работа, после ще видим какво още е необходимо да направим.
— Колко хора ще вземеш със себе си?
— Засега само теб. Другите остават тук. Колкото сме по-малко, толкова по-трудно ще ни забележат.
Разговорът бе воден на достатъчно висок глас, за да чуят всички последното нареждане, но и бездруго никой не смяташе да възразява. В същност групата нямаше предводител в истинския смисъл на думата и всеки се ползваше със същите права като останалите, но личността на Татко Ягуар, който превъзхождаше другите не само физически, но и духовно, все пак имаше такова влияние, че всички мълчаливо го признаваха за свой водач, комуто бяха длъжни да се подчиняват.