Завещанието на инката

Каквото искаше да каже по-нататък, остана недовършено, понеже откъм лагера отново се разнесе:

— Огънят е изгасен. На оръжие! Не са могли да избягат наляво. Там се издигаха пламъците. Не са навлезли и в гората, защото е много гъста. Значи са тръгнали надясно. След тях! Двайсет души да останат при конете. Другите да дойдат с мен!

Погледнеше ли човек към лагера, можеше да види невъобразим хаос от суетящи се насам-натам хора, сред които отделните фигури не се различаваха.

— Да изчезваме! — предупреди Херонимо. — Защо се спря, Карлос?

Херонимо също се видя принуден да спре, защото един от навързаните четири коня не искаше да му се подчинява.

— Този глас, този глас! — отвърна Татко Ягуар. — Звукът му просто ме пронизва…

— Стига с тоя глас! Остави го да крещи колкото си иска! Трябва да бягаме, иначе ще ни настигнат.

— Но аз трябва да го видя, трябва…

Иначе толкова разсъдливият човек се накани да остави двете седла на земята, но може би за пръв път, откакто се познаваха, Херонимо остро го скастри:

— Какво те прихвана! Полудя ли? Ако искаш да рискуваш живота си, рискувай го, но не ни излагай и нас на опасност. На мен не можеш да разчиташ!

Той отново подкара конете и този път опърничавото животно се подчини. Херонимо препусна напред.

— Прав е! — обади се Татко Ягуар, опомняйки се сякаш от дълбок унес. — Вероятно се лъжа. Но тази работа няма да я оставя тъй неизяснена. Да бягаме!

Той се понесе с такива дълги скокове, че другите трябваше да положат най-големи усилия, за да не го изгубят из очи, още повече че след като бяха гледали към пламъците, тъмнината им се струваше далеч по-дълбока от преди. Дребничкият учен бе докопал най-тежкия пакет — с книгите. Пъшкаше под товара си, останал без дъх, докато най-сетне го захвърли на земята и извика:

— Фрице, не мога повече! Много ми дотежа. Да се сменим. Дай ми инструментите!

— Добре — отвърна му той. — Ето ви ключовете към праисторическия свят, а аз ще се заема с печатната мъдрост. Ама побързайте, щото отзад ония се носят като фурии.

Продължиха да тичат, доколкото им разрешаваха товарите, но все пак недостатъчно бързо, защото, когато достигнаха края на горската просека, първите преследвачи бяха вече близо зад тях. Изтрещя изстрел и още един, но за щастие, без куршумите да засегнат някого.

Двамата успяха да видят, че Ансиано и инката свърнаха надясно. И те поеха в тази посока. Но съвсем близо зад гърба им, правейки огромни скокове, изникна някакъв мъж, който с дълбок басов глас им извика:

— Спрете, негодници, иначе ще стрелям!

— Гамбусино! — извика докторът. — Загубен съм!

— Не, още не! — отвърна Фрице. — Бягайте! Ще ви спася, като му хвърля едно препятствие в тесния проход, откъдето трябва да мине.

При тези думи той се спря, пропусна господаря си да мине и щом от тъмнината изплува високата широкоплещеста фигура на Ел Гамбусино, хвърли пред него пакета с книги. После побягна. Ел Гамбусино се спъна в пакета и се простря на земята. Въпреки това бързо се изправи и се накани да продължи. Обаче в същия миг чу пред себе си повелителен глас: