Завещанието на инката
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Завещанието на инката». Краткое содержание книги:
Но не бяха изминали голямо разстояние, когато инката, който имаше все пак по-остро зрение от стареца, изведнъж хвана Ансиано за ръката и бързо го издърпа настрани между дърветата.
— Какво правиш? Какво има? — попита старецът. — Забеляза ли нещо? Може би животно, което ще застреляме, за да се сдобием с прясно месо, а?
— Видях не само едно животно, а много — отговори Хаукаропора. — Точно пред нас на поляната забелязах коне и хора. — Кои ли може да са? Какво ли търсят тук? Колко бяха?
— Не знам, защото ги зърнах само за миг, а после трябваше да се скрием.
— Умно постъпи, повелителю. Намираме се на територията на абипоните. Трябва да бъдем извънредно предпазливи. Какво правеха онези? Към нас ли яздеха, или в обратна посока?
— Не яздеха, ами лагеруваха.
— Тогава ще се промъкна натам, за да ги наблюдавам.
— Нека отида аз, драги Ансиано! Опасността е твърде голяма, а ти си толкова стар.
— Не съм чак толкоз стар, пък и ти си прекалено млад за подобна работа. Как бих могъл, повелителю, да те оставя да се отправиш към такава опасност!
— Тогава да вървим двамата!
— Не. Един е достатъчен, а двама са много.
Те поспориха още, понеже всеки искаше да поеме риска върху себе си. Но воден от голямата си любов, старецът наложи своята воля и се отдалечи. Измина може би около половин час, докато се завърне. Той се появи пълзешком и съобщи:
— Действително са абипони. Преброих петдесет коня и също толкова хора.
— Откъде ли са взели конете?
— Крадени са, разбира се.
— Как бяха въоръжени?
— С копия, лъкове, стрели и цеви за издухване на малките отровни стрели.
— Значи имат отровни стрели и ще трябва да сме внимателни. Какво ще правим? Можем ли да минем покрай тях?
— Не. Горската просека е твърде тясна.
— Тогава ще се промъкнем между дърветата край лагера им.
— И това не става. Гората е непроходима. Пълзящите растения образуват такъв гъсталак, че преминаването през него е невъзможно. Дори не успях да се промъкна покрай първите дървета, за да преброя точно хората.
— Значи не можем да продължим напред, така ли?
— Не. Трябва да се върнем и да потърсим друга просека в гората. Ела, повелителю!
Те се отправиха обратно и вървяха, докато отново достигнаха тревистата равнина, а после закрачиха покрай леса в предишната посока. След известно време гората извиваше на север, но те пресякоха направо, минавайки през образуваща полукръг равнина. Половината от следобеда бе превалила и слънцето беше слязло вече доста ниско над западния хоризонт.
Докато прекосяваха откритата савана, изведнъж вляво от себе си, т. е. на юг и в посока на реката, те забелязаха самотен ездач, който приближаваше в бърз кариер. Същевременно двамата видяха в тревата пред краката си тъмна линия, една широка диря, водеща на северозапад, която, изглежда, следваше и конникът. Те се спряха замислено.
— Какво да правим? — попита инката. — Ще избегнем ли срещата?
— Невъзможно е — обади се старият. — Той е по-бърз от нас и ще ни настигне. Впрочем няма защо да се страхуваме от един-единствен човек.
— Даже и ако е от племето на абипоните?
— И тогава, защото, докато ги доведе тук, ние ще сме вече далеч. Впрочем, доколкото мога да различа, струва ми се, че той е бял. Разбира се, и ездачът ги беше забелязал и се насочи към тях. Щом се приближи, той спря коня си, поздрави и попита на испански:
— Сеньори, ще ми кажете ли откъде идвате?
— От Парана — отвърна учтиво Ансиано на същия език.
— А накъде сте се отправили?
— През Гран Чако нагоре към планините.
— Кои сте вие?
— Индианци, които не са на ничия страна и живеят в мир с белите.
— Това ме радва. Аз съм доктор Пармесан Руи ел Иберия де Саргуна и Кастелгуардианте.
— Много дълго, а вероятно и много знатно име, нали, сеньор?
— Да. Произхождам от древна Кастилия, където прадедите ми са живели в дворци и замъци. Но тъй като сте се отправили през Чако към планините, ми хрумна… да не би да сте от хората на Татко Ягуар?
— Татко Ягуар? Нима този прочут мъж е наблизо?
— Ами да. Търся го. Мисля, че дирята, която виждате пред себе си, е негова. Значи не сте от отряда му?
— Не. Но много ще се радваме, ако можем да се срещнем с него. Сигурно би ни разрешил да се присъединим към хората му. И тъй, вие мислите, че тези следи са оставени от Татко Ягуар?
— Да. Веднъж бяхме открили вече дирята му, но не продължихме веднага по нея, защото спряхме при някакво допотопно животно. А после, когато ми потрябва, дирята беше изчезнала. Но по-късно се добрах до едно място, където Татко Ягуар сигурно е спирал за известно време, защото оттам нататък следите отново се виждаха.