Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

Огледа мизерната мотелска стая. В колко такива дупки беше преминала по-голямата част от живота му? В колко гадни градове, разположени в още по-гадни страни? Отговорът беше ясен. В много, прекалено много.

Просна се на леглото и се почувства по-самотен отвсякога.

По едно време телефонът звънна.

Беше сигурен, че е Хейс, и дори не погледна екранчето. Не искаше да отговаря, но нямаше избор. Беше толкова недопустимо, колкото да откаже да отиде на нова секретна мисия, да речем, в Техеран или в Пхенян.

— Джо Нокс.

— Къде си? — рязко попита Хейс.

— По следата.

— Къде по-точно?

— В Югозападна Вирджиния.

— Това ми звучи твърде общо.

— Честно казано, и аз не знам къде съм. Освен това ви чувам много лошо, сър, вероятно няма покритие.

— Успя ли да го засечеш? — заговори по-високо Хейс.

— Ако бях, щях да ви се обадя. В момента уточнявам някои неща, за да определя точното му местоположение.

— Защо не използва хеликоптера, за да те отведе до крайната цел?

За да не знаеш къде съм.

— По тези места появата на федерален агент с хеликоптер ще събуди подозрения, сър — каза той. — Ако Кар действително е някъде наблизо, ще побърза да изчезне. Ще събера още няколко сведения и веднага ще ви се обадя.

— Не ми е съвсем ясно как изпълняваш задачата, Нокс.

— По най-добрия начин, на който съм способен, сър. Особено в условията на забрани по отношение на това, което трябва да видя или чуя.

— Чакам да се обадиш в момента, в който откриеш нещо. В момента, чуваш ли?

Нокс погледна към телевизора точно навреме, за да хване една от прочутите реплики на Фонз.

— Седиш и чакаш, задник! — викна той, стараейки се да докара максимално гласа на Артър Фонзарели.