Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

Малко по-късно откри, че в градчето има и автогара, която обаче беше затворена за два дни. Явно местните хора не пътуваха всекидневно.

Нокс седна в джипа и разгъна картата. Околността беше хълмиста, с тесни пътища и малки селища, разположени на значително разстояние едно от друго. В крайна сметка реши да потърси място за преспиване и да започне издирването рано сутринта. Искаше да разговаря със служителите на автогарата, но те явно работеха на ротационен принцип и на други места. Щяха да се появят най-рано след два дни. Той обаче разчиташе да научи нещо от тези хора, особено ако принудителната пауза не му донесеше нищо. Явно начините за напускане на това затънтено място бяха силно ограничени, а автобусът със сигурност беше най-обещаващият сред тях. Може би Кар също бе изчаквал автобус след принудителното слизане от влака.

Мотелът с жълта фасада беше доста занемарен, но в замяна на това цените му бяха толкова ниски, че се вместваха дори в мизерните му командировъчни. Румсървисът предлагаше само солети и газирана вода — това, което всъщност имаше в единствения автомат, поставен до стаичката на администратора. Нокс му показа портрета, но той само поклати глава и се извърна към включения телевизор и кутийката бира на масичката. През следващия час Нокс обиколи улиците на града, като показваше портрета на случайни минувачи и собственици на магазинчета. Но и тези хора не му предложиха никаква информация.

Седнал напълно облечен на леглото, Нокс задъвка миниатюрните си сандвичи със сирене и фъстъчено масло, поливайки ги с диетична кока-кола. Хванал дистанционното със свободната си ръка, той бързо превключваше от канал на канал. Скачаше от войни на природни бедствия и корупционни скандали, после на футболни мачове и сериите НАСКАР и накрая се спря на епизод от „Щастливи дни“ отпреди поне двайсет години.

Кар беше дивечът, а Нокс — ловецът. Такива бяха ролите, поне официално. Но на практика шансовете да ги разменят бяха доста големи, особено ако се вземеха предвид способностите на Кар. А от това, което беше научил досега, Нокс изпитваше неприятното чувство, че тилът му е оголен, защото за него отговаряше не друг, а царят на интригите и коварните засади Маклин Хейс.

Извади телефона си и набра един номер.

— Ало?

— Мелани, обажда се татко.

— Хей, тъкмо си мислех за теб. Искаш ли да се видим утре вечер? Имам два билета за мюзикъла „Зла“, каня те.

— Не мога миличка, съжалявам. Не съм в града.

— А къде си? В Париж, Амстердам, Кабул или Тикрит? — попита с уж безгрижен тон тя, но Нокс познаваше дъщеря си и веднага усети раздразнението й.

— Малко на запад от теб, в дълбоката провинция.

— Пак ли гониш терористите, тате?

— Човек не знае откъде ще изскочи заекът, дъще. Имаш ли някакви новини от брат си?

— Сутринта получих имейл от него. Звучи добре. Пратил е и няколко снимки. Но има и лоша новина. Частта му трябваше да се върне след четири седмици, но внезапно получили заповед за удължение с още шест месеца. Марк казва, че може би ще попадне в Афганистан, тъй като предстояло прехвърлянето на двайсет хиляди бойци от Ирак. Явно талибаните са се активизирали.