Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
— Да, наистина е великолепна — кимна утвърдително Демона на войната, — но работата е там, че по различни причини досега не успях да изпитам откритието си на практика и в необходимия голям мащаб. Ето какво ви предлагам: вземете ме със себе си и аз ще правя опитите си, като вдигам във въздуха английските параходи. Впрочем на мен ми е съвсем все едно какво ще вдигам във въздуха. Нали? За учения е важно само да има материал за опитите си, . . Така че ако не ми дадете възможност да поработя и да вдигам във въздуха англичаните, ще се наложи да отида в Бруни и да предложа услугите си на същите тези англичани,
— За да вдигнете във въздуха „Владетелят на океана“?
— Разбира се!
Яниш погледна с трепет стоящия до него американец и като поразмисли малко, каза делово:
— Ето какво, сър О’Брайън. Предложението ви ме заинтересова. Добре! Нямам нищо против да правите опитите си на борда на нашия параход.
— Значи приемате предложението ми?
— Да. Вземете багажа си.
Американецът кимна, взе чантите си и се спусна в една от лодките, които отплаваха към „Владетелят на океана“, натоварени с въглища.
Както и предвиждаше Сандокан, въглищните запаси се оказаха малко. Самият капитан на заловения параход разчиташе на възможността да се запаси в Бруни. Въпреки това за пренасянето на останалото количество отидоха четири часа.
През това време капитанът на пленения параход стоеше хладнокръвно на капитанския мостик и пушеше лулата си.
Яниш на два пъти го подкани да напусне парахода.
— Благодаря. Предпочитам да остана на поста си — отговаряше всеки път капитанът.
— Но параходът ви ще бъде потопен.
— Това не ме интересува — напълни отново лулата си капитанът, — седем години командувам този параход, който са ми поверили неговите стопани, и няма да позволя някой да каже, че капитан Джеймс Коп е напуснал парахода си при опасност и не е оправдал доверието.
Яниш започна да изпитва неволно уважение към този достоен човек. Той не можеше да реши как да постъпи в този случай, а не желаеше да го отстранява насила от мостика. Взе лодка и се върна на „Владетелят на океана“, за да предаде затруднението си на Сандокан.
Тигъра на Малайзия се засмя.
— Виждам, че претоварването на въглищата вече привършва.
— Идва последната лодка. Вече можем да приберем от парахода хората си.
— Дай им сигнал да напуснат.
— А онзи твърдоглавец? Как мислиш да потопим парахода, с оръдията ли, или ще пробием борда му?
— Ще видим — усмихна се тайнствено Сандокан.
Петнадесет минути по-късно последната лодка с въглища и всички хора, които охраняваха парахода, се прибраха на крайцера. Напуснат от екипажа и пътниците си, неуправляван от никого, параходът стоеше неподвижен и чакаше решението за участта си.
— Бавен ход! — изкомандува Сандокан.
Като отиде на руля, той застана на мястото на кормчията и сам поведе „Владетелят на океана“. Крайцерът увеличаваше постепенно скоростта си и приближаваше неподвижния параход.
На няколко десетки метра от него, крайцерът някак незабележимо, като се подчиняваше на ръцете му, измени курса си и мина в непосредствена близост край борда на обречения параход, без да го засегне.
Блед като платно, но със святкащи очи, капитан Коп гледаше приближаващия се крайцер. И когато параходите се изравниха, той неволно скочи, невярващ на ушите и очите си.
— Капитан Коп, ако успеете да закарате парахода си до пристанището с помощта на благоприятното течение, съобщете на работодателите си, че … — викаше Сандокан.
— Какво? — не го разбра капитанът.
— Че Тигъра на Малайзия пощади парахода им от уважение към храбростта на неговия капитан. Довиждане!
— Прощавайте, сър! — извика капитанът и изтърва лулата си.
Параходите се разминаха и „Владетелят на океана“ се отправи на север.
Дързък, но и предпазлив, Сандокан не желаеше да остане дълго в тези опасни води. Затова се отправи към пътя, който водеше за Австралия.
Странствуванията му този път траяха около седмица, но през това време плячка на „Владетелят на Океана“ станаха параходи с различен тонаж и на Англия бяха нанесени загуби за милиони лири стерлинги. Като напълни бункерите си с въглища, крайцерът се отправи на юг, защото научи, че англо-китайската ескадра вече го търси.
„Владетелят на океана“не срещна през тази седмица нито един английски параход и достигна почти до бреговете на Малака. Това поставяше пирата в тежко положение: въглищните запаси намаляваха, а нямаше откъде да се попълнят.
Срещаха се само параходи от други нации. Тях пиратът не закачаше, но и те бяха опасни, защото можеха да съобщят на английското адмиралтейство местонахождението му.