Владетелят на океана
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i pirati della malesia #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Фани Лозева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на океана». Краткое содержание книги:
Знае се, че Емилио Салгари е писал много за екзотичните южни морета, но никога не е плавал по море, освен веднъж, когато от Генуа му се наложило да отиде до Бриндизи. Може би тъкмо защото учил в морското училище във Венеция, но пропаднал на изпита за капитан от далечното плаване, той се амбицирал да обходи моретата с крилете на фантазията. Работил в Генуезката община и вечер, след като работната му стая притихвала, сядал да пише на свещ.
Биографи на писателя са Ломбардо-Радиче и Дж. Карбоне. Те изтъкват, че той е най-талантливият учител на поколенията преди всичко с дарбата си да създава живи характери, герои, винаги изправени пред нова проверка на своите нравствени сили в борбата между човешкото и нечовешкото и при необходимостта от поемането на единствено правилния избор. Забележителни са били познанията на Емилио Салгари и по зоология, ботаника, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати в действията.
— Огън! — разпореди се Сандокан. — Сто рупии на този, който пръв улучи парахода.
— Аз мога да го улуча — каза старият американец с усмивка. — Сто рупии са добра цена! С тези пари ще си купя цяла планина с тютюн.
Раздаде се изстрел, но беше трудно да се отсъди дали гранатата, изпратена от стария артилерист, беше стигнала целта, защото в този момент преследваният параход с ловка маневра се скри зад малък остров.
„Владетелят на океана“ се впусна след него, но той сякаш се беше скрил на морското дъно. Крайцерът трябваше да намали скоростта си, за да не се натъкне на някоя скала, още повече че лунната светлина не даваше възможност добре да се ориентират в тези коварни води.
— Кораб до брега! — извика след петнадесет минути наблюдаващият моряк.
— Трябва да е нашата бригантина — каза Яниш, — но, изглежда, е заседнала сред скалите.
Лъчите на електрическите прожектори бяха насочени към тайнствения неподвижен кораб, но нито на палубата, нито където и да е другаде се показваше човек.
— Пуснете три сигнални ракети! — разпореди се Сандокан. — Ако на кораба има поне един жив човек, той ще отговори.
Но и на този сигнал не отвърна никой.
Крайцерът приближи на такова разстояние, че можеше да спусне парния си катер. Самият Сандокан пое командата му в компанията на Яниш, ТремалНаик и още двадесет малайци. Успяха бързо да се доберат до безпомощния кораб.
— Нашата бригантина! — със задавен глас произнесе Яниш. — В какъв вид я виждаме! Да, ТремалНаик, опасенията ти се оправдават. Корабът е… изгубен.
— Но къде са хората ми? — изскърца със зъби Сандокан.
Сякаш в отговор, от върха на скалата се разнесе радостен вик:
— Капитане!
Сандокан и Яниш погледнаха в посоката, откъдето долетя този вик. Малайците хванаха пушките си. но само една минута ПО-късно до Тигъра на Малайзия стоеше човек и едва успяваше да отговаря на множеството въпроси.
Разказът му беше кратък. Параход под английски флаг започнал да преследва бригантината и тя била принудена да връхлети върху скалите. Екипажът успял да се измъкне с лодките към Седанг, Останал само един човек, и то доброволно — не стигнали местата.
— А мунициите? А оръжието? — питаше Сандокан.
— Част от тях успяхме да хвърлим в морето, но по-голямата част отнеха англичаните — каза малаецът.
— Водихте ли преговори с даяките?
— Да, но не успяхме да стигнем до някакво решение. Те са смазани и не се решават да започнат открита борба със Саравак.
— Проклятие! — каза Сандокан. — Никак не очаквах това. Надеждите ми се рушат една след друга. Но какво от това? Докато кръвта тече в жилите ми, докато сърцето ми бие в гърдите — аз ще се съпротивлявам!
Отрядът започна да се спуска в лодката, когато внезапно се разнесе изстрел, който накара всички да трепнат и да спрат за момент.
— Сигнал от крайцера! — каза ТремалНаик.
— Вижте, вижте! Това са враговете ни! — посочи Яниш към хоризонта. Всички се обърнаха към морето и видяха десетки разноцветни светлини. Нямаше никакво съмнение, беше ескадрата на англичаните или на раджата. Половин дузина военни параходи се носеха към тях, като се канеха да отрежат пътя на крайцера към морето и да го унищожат.
Когато катерът стигна до „Владетелят на океана“ стълбичката вече беше спусната и до нея нетърпеливо ги очакваше Харвард.
— Най-сетне! — извика той. — Вече се страхувах, че няма да успеете да се върнете навреме.
— Артилеристите по местата си! — вместо отговор заповяда Сандокан и изтича към капитанския мостик.
Яниш го последва.
Докато гледаше по посоката, от която приближаваха неприятелските параходи, той бавно, сякаш свещенодействуваше, извади табакерата си, взе цигара, запали я и с удоволствие пое ароматния дим.
— Надявам се, че и това не е последната ми цигара. Ще попушим още…
ДЕМОНА НА ВОЙНАТА
„Владетелят на океана“ зави на север, за да се измъкне между многобройните рифове.
Неприятелската ескадра се разгъна в полукръг и се понесе с пълна пара към възможния път на крайцера за бягство. Скоро обаче стана ясно, че „Владетелят на океана“ няма равен на себе си по бързина.
Започна се артилерийски двубой отдалеч. Снарядите на англичаните стигаха до крайцера, удряха се в бронираните му бордове, падаха на палубата, избухваха с оглушителен трясък и засипваха всичко наоколо с парчета.
След един час „Владетелят на океана“ разкъса стоманения кръг от враждебни параходи и почти се измъкна към открито море. Можеше спокойно да отдъхнат: той отново удържа победа, остана невредим, без да понесе никакви загуби, а в същото време враговете му бяха до голяма степен унищожени.