Камерата [The Chamber-bg]

— Колко пъти пробва подобно устройство преди Крамер?

— Веднъж.

— Къде? Кога?

— В гората недалеч от къщата. Взех две пръчки динамит и другите необходими неща и отидох до едно поточе. Действаше безотказно.

— Разбира се, И всичко това си научил в гаража?

— Казах ти вече.

— В твоята собствена малка лаборатория?

— Наричай го както искаш.

— Ами ония от ФБР претърсиха всеки сантиметър от гаража и другите постройки, докато си бил в предварителния арест. Не откриха нито следа от експлозиви.

— Може би са били некадърни. А може би съм бил доста предпазлив и не съм искал да оставя никакви следи.

— А може би бомбата е била поставена от някой, който е имал опит с експлозивите.

— Не. Съжалявам.

— Колко време стоя в кафенето в Гринвил?

— Доста дълго. Мина пет, после наближи шест. Излязох няколко минути преди шест и подкарах към кантората на Крамер. Всичко изглеждаше нормално. Неколцина ранобудници вече щъкаха навън, а аз не исках да ме видят. Пресякох реката и поех към Лейк Вилидж, Арканзас, после се върнах в Гринвил. Вече беше седем часът, слънцето беше изгряло и по улиците имаше хора. Взрив нямаше. Паркирах колата в една пресечка и пообиколих наоколо. Проклетата бомба не избухваше. А не можех да вляза вътре, нали разбираш? Продължих да обикалям, вслушвах се напрегнато и се надявах земята да се разтърси. Но нищо не се случи.

— Видя ли Марвин Крамер и синовете му да влизат в сградата?

— Не. Завих зад един ъгъл и видях колата му. Дяволска работа. Главата ми беше празна. Не можех да мисля, После обаче си рекох, какво толкова, той е само един евреин и е сторил толкова злини. Помислих си и за секретарките, и за другите хора, които работят вътре, и отново завих покрай сградата. Помня, че си погледнах часовника в осем без двайсет и ми хрумна, че може би трябва да позвъня анонимно в кантората и да кажа на Крамер, че в килера има бомба. В случай че не ми повярва, можеше да отиде да види и после да си спасява кожата.

— Защо не го направи?

— Нямах монети за телефон. Бях ги дал всичките за бакшиш на келнерката, а не исках да влизам никъде и да развалям пари. Казах ти, че бях страшно нервен. Ръцете ми трепереха, а не исках да будя подозрение. Никой не ме познаваше. А и моята бомба беше вътре в сградата, нали? Намирах се в малък град, където всички се знаят и много добре си спомнят непознатите, когато става въпрос за извършено престъпление. Вървях по тротоара на улицата на Крамер. Пред една бръснарница имаше щанд за вестници и един човек търсеше дребни из джобовете си. Едва не го помолих за десет цента, за да позвъня, но бях ужасно нервен.

— Защо си бил нервен, Сам? Току-що каза, че не те е било грижа дали Крамер ще пострада. Това е била шестата ти бомба, нали?