Камерата [The Chamber-bg]

— Като Менгеле.

— Нещо подобно. Знаеш, че него не можаха да го пипнат. Не можаха да хванат нито един от тях. Сега щях да си живея в хубава къщичка, да говоря португалски и да се присмивам на глупаци като Дейвид Макалистър. — Сам поклати глава, затвори очи и се унесе в мечти.

— Защо не замина, когато Макалистър започна да вдига шум?

— Защото бях глупак. Всичко стана бавно. Като лош сън, който постепенно се превръща в реалност. Първо Макалистър бе избран след всички обещания, които даде. Няколко месеца по-късно Доугън бе притиснат от данъчните власти. Започнах да чувам слухове и да чета разни неща по вестниците. Но просто не исках да повярвам, че това би могло да ми се случи. Преди да се осъзная, ФБР-то вече ме следеше и не можех да бягам.

Адам погледна часовника си и изведнъж се почувства уморен. Говореха повече от два часа и той имаше нужда от свеж въздух и слънце. Болеше го главата от цигарения дим, а и в стаята ставаше все по-горещо. Той затвори писалката и пъхна бележника си в куфарчето.

— По-добре да тръгвам — каза той към преградата. — Вероятно утре ще се върна отново.

— Ще бъда тук.

— Лукас Ман ми даде разрешение да идвам когато поискам.

— Той е голяма работа, нали?

— Добър е. Просто си върши работата.

— Също и Найфе, и Наджънт, а и останалите бели хора.

— Бели хора ли?

— Да, това е жаргонът за властите. Никой всъщност не иска да ме убива, но те просто си вършат работата. Ами вземи онзи малък лумпен с деветте пръста, официалния палач, дето смесва различните видове газ и ги пуска в камерата. Питай го какво прави, когато ме връзва, и той ще ти каже, че просто си върши работата. Свещеникът в затвора, лекарят и психиатърът, както и охраната, която ще ме придружи до камерата, и санитарите, които ще ме изнесат, ами всички те са чудесни хора и нямат нищо особено против мен, просто си вършат работата.