Камерата [The Chamber-bg]

— Зеленият понтиак ли използва?

— Май така беше.

— Кой беше с теб?

— Защо мислиш, че е имало още някой?

— Защото един свидетел каза, че е видял зеленият понтиак да профучава край мястото няколко минути преди експлозията. Каза също, че в колата е имало двама. В предварителното припознаване дори те е определил като шофьора на колата.

— О, да. Онова приятелче Баскар. Четох за него във вестниците.

— Бил е на ъгъла, когато ти и съучастникът ти сте профучали покрай него.

— Разбира се, че е бил там. Първо той току-що е бил излязъл от бара в три сутринта, пиян като свиня и безчувствен като пън. Сигурно знаеш, че Баскар никога не е припарвал до съдебна зала, никога не е слагал ръка върху Библията и не се е клел да говори истината, никога не е бил на кръстосан разпит и се появи едва след като вече бях в ареста в Гринвил. Тогава сума ти хора вече бяха видели снимки на зеления понтиак. Предварителното припознаване бе направено едва след като снимката ми се появи във всички вестници.

— Значи той лъже?

— Не, просто не е знаел. Имай предвид, Адам, че никога не са ми предявявали обвинение за тази бомба. Никога не са оказвали натиск върху Баскар. Той не е давал показания под клетва. Мисля, че неговата история се появи, след като един репортер от вестник в Мемфис беше обиколил бардаците, докато намери такъв като Баскар.

— Хайде да опитаме по друг начин. Имало ли е с теб някой друг, когато си взривил синагогата на втори март шейсет и седма?

Сам сведе очи към пода, отдръпна се малко от преградата и се отпусна на стола. Както се очакваше, той извади синия пакет от предния си джоб, взе една цигара, чукна филтъра и я стисна с влажните си устни. Драсването на клечката беше следващата кратка церемония, след която към тавана отново се издигна струя плътен дим.

Адам гледаше и чакаше, докато не стана ясно, че скоро няма да има отговор. Забавянето само по себе си беше признание. Той нервно почукваше с писалката си по бележника. Дишането му се учести, получи сърцебиене. Празният стомах започна да го присвива. Не беше ли това лъч светлина? Ако тогава е имало съучастник, може и са действали като екип, но не Сам е поставил динамита, който е убил близнаците на Крамер. Вероятно биха могли да представят този факт на някой благоразположен съдия, който ще ги изслуша и ще нареди спиране на изпълнението на присъдата. Може би. Вероятно. Беше ли възможно?

— Не — бе тихият, но твърд отговор на Сам, погледна Адам през отвора.

— Не ти вярвам.

— Не съм имал съучастник.

— Не ти вярвам, Сам.

Старецът вдигна небрежно рамене, сякаш това изобщо не го интересуваше. Кръстоса крака и обви с ръце едното си коляно.

Адам си пое дълбоко въздух, надраска нещо, сякаш бе очаквал този отговор, и обърна нова страница.

— В колко часа пристигна в Кливланд в нощта на двайсети април шейсет и седма?

— Кога?

— Първия път.

— Напуснах Клантън около шест. Карах два часа до Кливланд. Значи ще да е било около осем.

— Къде отиде?

— До един търговски център.

— Защо отиде там?

— За да взема колата.