Камерата [The Chamber-bg]

— Това ли е всичко?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Ами часовниковият механизъм? Детонаторът?

— О, да. Забравих го. Беше в друга, по-малка кутия.

— Опиши я.

— Защо? Чел си протоколите от процесите. Експертът от ФБР майсторски възстанови малката ми бомба. Чел си го, нали?

— Много пъти.

— И си виждал снимките, които представиха на процеса. Онези с парчетата и остатъците от часовниковия механизъм. Виждал си всичко това, нали?

— Виждал съм го. Доугън откъде е взел часовника?

— Никога не съм питал. Такъв може да се купи във всяка дрогерия. Беше евтин, механичен будилник. Нищо особено.

— За първи път ли използва часовников механизъм?

— Знаеш, че е така. Другите бомби се взривяваха с фитили. Защо ми задаваш тия въпроси?

— Защото искам да чуя отговорите ти. Чел съм всичко, но желая да го чуя и от теб. Защо си искал да взривиш със закъснение бомбата в кантората на Крамер?

— Защото ми беше омръзнало да паля фитили и да бягам като луд. Исках да има повече време между поставянето на бомбата и взрива.

— В колко часа я постави?

— Наближаваше четири сутринта.

— В колко часа трябваше да избухне?

— Около пет.

— Къде сбърка?

— Не избухна в пет, а няколко минути преди осем. Тогава в сградата вече имаше хора и някои от тях бяха убити. Затова сега съм тук в червената униформа и се питам какъв ли е мирисът на оня газ.

— Доугън е дал показания, че двамата заедно сте избрали Марвин Крамер за жертва; че Крамер е фигурирал в списъка на Клана от три години; че ти си предложил да се използва часовников механизъм за убийството на Крамер, защото сте познавали навиците му; че си действал сам.

Сам слушаше търпеливо и си пушеше цигарата. Присви очи и кимна. После почти се усмихна.

— Ами боя се, че Доугън превъртя. Ония от ФБР го дебнеха от години и накрая той отстъпи. Знаеш ли, не беше силен човек. — Той пое дълбоко въздух и погледна Адам. — Но част от това, което е казал, е истина. Не всичко, а само някои неща.

— Имал ли си намерение да убиеш Крамер?

— Не. Ние не убивахме хора. Просто вдигахме сгради във въздуха.

— Ами къщата на Пиндър във Виксбърг? Твоя работа ли беше?

Сам кимна бавно.

— Бомбата е избухнала в четири сутринта, докато цялото семейство Пиндър е спяло дълбоко. Шест души. Като по чудо е имало само едно незначително наранява не.

— Не беше чудо. Поставих бомбата в гаража. Ако съм искал да убия някого, щях да я сложа до прозореца на спалнята.

— Половината къща се е срутила.

— Да, а можех да използвам часовник и да изтрепя няколко евреи, докато си ядат гевречетата или каквото е там.

— Защо не го направи?

— Казах ти вече, че не сме имали за цел да убиваме хора.

— А какво сте искали да направите?

— Да сплашваме. Да отмъщаваме. Да попречим на проклетите евреи да финансират движението за граждански права. Опитвахме се да заставим африканците да си кротуват там където им беше мястото — в собствените им училища и църкви, квартали и тоалетни, далеч от нашите жени и деца. Евреи като Марвин Крамер се обявяваха за общество на смесени раси и бунтуваха африканците. Трябваше да вкараме в пътя кучия му син.