Работилницата на дявола
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Работилницата на дявола». Краткое содержание книги:
Стивън Канел е автор на бестселърите „Храна за акули“, „Мошеникът“ и „Да яхнеш змията“.
Той работи в Холивуд, където е сценарист на популярни телевизионни сериали.
Камерата показа Стив Едуардс, който седеше в студиото на Кей Ти Ти Ви в Лос Анджелис. Стив учудено поклати глава.
— Имаш ли представа дали между тези две събития има връзка, Шанън? На мен ми се струва, че има.
— Все още трябва да сме много предпазливи в предположенията си и да изчакаме полицията да направи изявление. Според съседите, възможно е една от връзките да е, че доктор Айвърсън е употребявал наркотици и неотдавна е бил в клиника „Уиндсонг Ранч“ в Монтана, за да се лекува. Майкъл Бразил е бил арестуван за употреба на наркотици, докато е живял при баща си преди две години. Но в момента жителите на тази уединена общност в Малибу наричат Бъди Бразил герой, защото е спасил живота на Консуела Гутиерес.
Всички телевизионни канали излъчиха подобни репортажи. По новините показаха снимки на Бъди с известни киноактьори, правени по време на различни премиери, на които той се усмихваше, махаше на журналистите и показваше загорялото от слънцето си лице, разхубавено от пластичните операции, и белите си зъби, и изредиха списъци с касовите му филми. Наричаха го герой, хубавец, „лошо момче“, „режисьорът със златните ръце“ и „романтичният бунтар“.
Бъди гледаше всичко това от леглото на спалнята си. Бе принуден да изтърпи ченгетата почти три часа. „Слава Богу, че онази тъпа кучка Консуела не изръси някоя глупост, защото вероятно щяха да ме арестуват, че съм убил хладнокръвно Айвърсън.“
Линейката бе откарала трупа преди два часа и след като ченгетата си тръгнаха, Бъди заключи външната врата и си легна. Включи телевизора и се вторачи безучастно в екрана. Легендата се разрастваше пред очите му. Даваха го по всички канали. От двайсет години Бъди се опитваше да постигне такава известност и слава. И сега това ставаше, надминавайки и най-смелите му мечти. Но Бъди се чувстваше омърсен. И го беше страх. Бъди си знаеше, че е страхливец. Винаги се бе представял като бунтар, лошо момче, поставено извън закона, което играе по собствени правила, раздава правосъдие и не се бои от нищо. По ирония на съдбата обаче сега, когато светът най-после възприемаше този облик, Бъди искаше да избяга от лъжата.
Той гледаше безучастно екрана и не чувстваше нищо освен страх за бъдещето си.
На вратата се потропа.
— Сеньор Бразил?
— Да. Какво има? — сопна се той и се надигна да погледне през остъклената врата.
Беше Консуела. Дясната й ръка беше превързана.
— Сеньор, долу има едни хора…
— Не искам да виждам никого.
— Казаха да ви дам това. Консуела държеше нещо в ръката си.
Бъди седна в леглото и кимна. Тя влезе на пръсти и му даде един златен пръстен.
Бъди не се държеше добре с Консуела. Крещеше й и я наричаше идиотка. На свой ред тя бе казала на сестра си в Куернавака, че той е гринго, който употребява наркотици, възползва се от жените и прави извратен секс с проститутки, и го нарече дявол.
Но сега, когато Бъди бе спасил живота й, Консуела не знаеше как да се държи с него и какво да мисли.
— Благодаря. Остави ме на мира — студено каза той и тя бързо излезе, като безшумно затвори вратата.
Пръстенът му изглеждаше познат. Беше сигурен, че го е виждал. Две преплетени златни змии. И внезапно си спомни. Пръстенът му беше подарък от шефа на киностудията, когато филмът „Танцуващ със змии“ спечели сто милиона долара от прожекции само в Съединените щати. Това, беше през седемдесетте години. Бъди не хареса пръстена — предпочиташе по-големи бижута с диаманти. Но не можеше да си спомни какво бе направил с него. Кой би могъл да го вземе? Защо не беше в кутията му със скъпоценностите?
И изведнъж се сети. Бе подарил пръстена на Майкъл, когато синът му се бе преместил да живее в къщичката до басейна, след като го изхвърлиха от сиропиталището. Подарък за добре дошъл и за помирение. Бе излъгал Майк, че го е поръчал специално за него.
И сега, докато държеше в ръката си пръстена на мъртвия си син, в устата му отново се появи тръпчиво-сладникавият вкус на шоколад. Бъди се претърколи на леглото и натисна копчето на вътрешния телефон.