Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
Свърна зад ъгъла… и спря като закован. Почти нищо не се бе променило. Ето какво го слиса. След толкова… не ги бе броил… години нещата нямаха право да си останат същите.
Въпреки това въжетата с проснато пране още се кръстосваха нагъсто над улицата между сивеещите вехти къщи. Престарялата боя пак се лющеше, както си е присъщо на евтината мацаница, едва покрила прекалено изгнилото дърво, което не може да я поеме. Обитателите на Петльова улица бяха твърде бедни, за да си позволят свястна боя, но и твърде горди, за да се задоволят с варосване.
Кварталът му се стори по-тесничък, отколкото в детството. Друга промяна нямаше.
Кога се бе отбил за последен път? Не помнеше. Улицата се намираше отвъд Сенките, а доскоро Стражата предпочиташе да не се бърка в неописуемите нрави на тези части от града.
Но за разлика от Сенките на Петльова улица цареше чистота — онази, която навява безнадеждност, защото хората просто не могат да си позволят излишен боклук. Обитаваха я не бедняци, а още позакъсали хора, защото дори не проумяваха доколко са лишени от всичко. Попиташ ли ги за това, сигурно ще чуеш: „А, не се оплакваме“ или „Има и по-лошо“, или дори „Свързваме двата края и никому нищо не дължим“.
Ваймс сякаш отново чу гласа на баба си: „Никой не е толкоз безпаричен, че да не си купува сапун.“ Разбира се, мнозина бяха точно толкова безпарични. И въпреки това си купуваха сапун. На масата можеше да липсват гозби, затова пък — о, богове! — тя винаги беше излъскана до блясък. Когато нямаха храна, хората от Петльова улица щедро подхранваха гордостта си.
Мислеше си каква бъркотия е светът. Стражник Визит го уверяваше неуморно, че светът се падал на смирените. Кому бяха сторили чак такова зло, че да им се падне това?
А хората от Петльова улица биха се притиснали до стената, за да пуснат и най-смирените да минат пред тях. Защото се крепяха на смътната заблуда, че в живота има правила. И от люлката до гроба ги гнетеше още по-неясният страх, че незнайно как нарушават правилата.
Мнозина твърдят, че имало един закон за богатите, а съвсем друг — за бедните. Не е вярно. Никакъв закон не лови онези, които измислят законите. Всички закони и правила са създадени само за тъпите кротушковци като обитателите на Петльова улица.
Усети нещо странно в тукашната тишина. Очакваше да види рояци дечурлига, трополящи към доковете каруци, но днес май никой не се канеше да прави нищо.
Отвори се врата някъде към средата на улицата. Две облечени в черно фигури се измъкнаха бавно и непохватно, защото носеха ковчег.
Естествената мрачност на събитието малко се нарушаваше от необходимостта да се изсулят с хълбока напред през тясната рамка, за да издърпат товара си и да позволят на втората двойка носачи да излезе.
Ваймс се опомни навреме и смъкна шлема от главата си.
Появи се втори ковчег. Беше доста по-малък и го носеха само двама, макар че и един би се справил.
Опечалените се струпаха отзад. Командирът на Стражата ровеше в джобовете си за хартийката, която му даде Детритус. А в сцената пред него имаше и нещо ужасяващо смешно, все едно е спряла циркова карета и от нея изскачат цели две дузини клоуни. Апартаментчетата в къщите наоколо наваксваха теснотията с броя на хората, които се свираха в тях.
Напипа листчето и го разгъна. Петльова улица, номер 27, първи етаж, отзад.
Точно тук беше. Дойде навреме за погребението. Не, за двете погребения.
— Днес не е никак благоразумно да си голем — поклати глава Ангуа. В канавката се въргаляше отчупена керамична ръка. — Този е третият, когото са натрошили насред улицата.
От един прозорец наблизо с грохот изхвърча джудже. Железният му шлем изтръгна искри от калдъръма, но то скочи пъргаво и се хвърли обратно в битката през разбитата врата.
И само миг по-късно отново литна през прозореца, обаче този път Керът го улови и го накара да стъпи.
— Здравейте, господин Рудобой! Добре ли сте? И какво става тук?
— Капитан Керът, всичко е заради оня хитрец Гимлет! Редно си е да го тикнете зад решетките!
— А, какво пак е направил?
— Трови народа, ето какво!
Керът се озърна към Ангуа и пак се вторачи в Рудобой.
— Отрова ли? Изключително сериозно обвинение…
— Аз ли не знам колко е сериозно! С госпожа Рудобой цяла нощ не мигнахме! Ама нищо не заподозрях, докато не влязох тук сутринта и не чух как другите се оплакват… — Опита се да изкопчи ризницата си от хватката на Керът. — И знаете ли какво намерихме, а? Надзърнахме в зимника му и… Да не повярваш! Знаете ли какво ни е пробутвал вместо месо?!