Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
— Говорим за Лудичкия Артър от Лъскавата улица, нали? — уточни Керът.
— Тъй, тъй. По повечето дори няма и една рана!
— Останаха ли ви от снощните плъхове?
— Два-три ще се намерят. — Лицето на Гимлет се разкриви. — Ей, да не мислите, че той ги е отровил? Как да му се доверяваш после на дребния мръсник?!
— Разследването продължава. — Керът прибра бележника в джоба си. — Искам малко плъхове. От онези. За вкъщи.
Той погледна менюто, потупа се по джобовете и се озърна неуверено към Ангуа.
— Не си длъжен да ги купуваш — промълви тя примирено. — Те са веществени доказателства.
— Не бива да ощетяваме един невинен бизнесмен, който най-вероятно е жертва на неблагоприятно стечение на обстоятелствата — сериозно изрече Керът.
— А кетчуп искате ли? — осведоми се Гимлет. — Само че… се плаща отделно.
Погребалната карета напредваше бавно по улиците. Съдейки по вида й, бе струвало скъпичко да я наемат, но така си беше на Петльова улица. Хората спестяваха. Ваймс помнеше добре и това. Всеки слагаше настрана по нещичко за черни дни, макар наоколо му отдавна да е паднал непрогледен мрак. Покойникът от Петльова улица би умрял втори път от срам, ако съседите си помислят, че може да си позволи само най-евтиното погребение.
Половин дузина скърбящи пристъпваха след каретата, а зад тях вървяха поне още двайсетина обитатели на квартала. Всички до един се бяха постарали да си придадат що-годе приличен вид.
Ваймс се затътри след шествието по целия път до гробището край Храма на малките богове. Постоя неловко сред надгробните плочи и унило клюмналите дървета, докато жрецът мънкаше нещо. Боговете бяха направили хората от Петльова улица бедни, честни и пестеливи. Защо ли направо не са им залепили на гърбовете надписи „Ритни ме, че сам не мога“? Въпреки всичко обитателите на квартала не страняха от религията, стига да не е с пищни обреди. Не забравяха да слагат настрана по малко живот за черна вечност.
Накрая тълпата се отдалечи от гроба с глуповатия вид на хора, чието непосредствено бъдеще включва помен с ролце от шунка за всеки.
Ваймс си набеляза една обляна в сълзи млада жена и я доближи нерешително.
— Ъ-ъ… Вие ли сте Милдрид Лесна?
Тя кимна.
— А вие кой сте? — Огледа кройката на куртката му и добави припряно: — Сър…
— Да не е починала старата госпожа Лесна, шивачката? — дръпна я полека настрана Командирът на Стражата.
— Ами да…
— А… малкият ковчег?…
— Нашият Уилям…
Момичето май всеки миг щеше да се разплаче отново.
— Може ли да поговорим? — помоли Ваймс. — Надявам се да науча от вас нещо, което ще ми помогне в работата.
Мразеше криволиците на ума си. Почтеният човек щеше да се поклони пред паметта на мъртвите и да си отиде. Но докато стоеше между смръзващите душата му камънаци на гробището, обзе го ужасното предчувствие, че почти всички отговори вече са си по местата. Само ако можеше да се досети за най-точните въпроси!…
Милдрид се озърна към другите опечалени. Бяха спрели до портата на гробището и ги наблюдаваха любопитно.
— Е, знам… — промърмори Ваймс. — Не е най-доброто време…
Сълзите плъзнаха по бузите й.
— Вижте какво… — продължи да мрънка той. — Знам, че сте носила разни гозби от двореца. Не се заяждам. Не съм дошъл да… Ох, по дяволите, да ви дам ли кърпичката си? Вашата май подгизна.
— Всички си вземат храна!
— Знам.
— Пък и готвачът не ни се кара…
— Да, ясно.
— Всеки прибира по някоя дреболия — дъднеше Милдрид Лесна. — Не е като да крадеш…
„Съвсем същото си е — подличко се обади полицейският ум на Ваймс. — Но не ми пука.“
А сега… Все едно бе сграбчил дълъг меден прът и се катереше по хълм, над който тътнат гръмотевици.
— А последната храна, която задиг… да де, взехте… Каква беше?
— Само мъничко крем ванилия и от оная каша, дето я правят от месо…
— Пастет ли?
— Същата. Рекох си, че ще им бъде от полза…
Ваймс кимна. Мека вкусна храна. Точно каквато ти се иска да дадеш на хилаво детенце и беззъба баба.
Ето, вече стъпваше върху билото, облаците чернееха над главата му и нямаше какво друго да стори, освен да размаха гръмоотвода си към тях. Време е да попита…
Както се оказа, сбърка в избора на въпроса.
— Моля ви, кажете ми от какво почина старата госпожа Лесна?
— Ами как да го кажа по-ясно… — подвоуми се Веселка. — Ако тези плъхове бяха отровени с олово вместо с арсеник, можехте да им подострите муцунките и да ги използвате вместо моливи.