Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
— По времето на лорд Щракникуфар беше по-интересно — възрази някой.
— Да, докато внезапно не откриеш, че ти е паднала главата от раменете.
— Лошото е — намеси се господин Богис, — че от тая работа всички се побъркват. Сложете на мястото му който ще да е от нас и след няколко месеца ще си бъбри с теменужките, а между другото ще заповядва да дерат хората живи.
— Ветинари обаче не е луд.
— Зависи от гледната точка. За да си чак толкова здравомислещ, трябва и да си доста смахнат.
— Аз съм само една слаба жена — подхвана госпожа Палм в пълно противоречие с интимния опит на неколцина от мъжете в залата, — но ми се струва, че пред нас се открива интересна възможност. Или дълги боричкания, докато някой надделее, или още сега се разбираме кой ще го наследи. Е, какво избирате?
Предводителите на гилдиите се опитваха хем да се спогледат, хем да не срещнат погледите си. Кой ли щеше да е следващият Патриций? Преди щеше да има тежък сблъсък с твърде много противници, но сега…
Вярно, вземаш властта, но в комплект с главоболията. Много промени настъпиха. Напоследък всеки беше принуден да влиза в пазарлъци, за да уравновесява почти несъвместимите интереси. Никой с поне мъничко ум в главата не бе и помислял да убие Ветинари от години, защото светът с него беше за предпочитане пред света без него.
Освен това… Ветинари успя да опитоми Анкх-Морпорк точно както се дресира куче. Взе един от по-дребните хищници сред множество други зверове наоколо, удължи зъбите му, укрепи челюстите му, разви мускулите му, сложи му нашийник с остри шипове, напълни му стомаха с най-отбрано месо, а после го насъска да захапе света за гърлото.
Накара всички шайки и групички да проумеят, че е по-добре редовно да си режеш парче от тортата, отколкото да я налапаш цялата заедно с ловко пъхнатото в нея кълцано стъкло. Принуди ги да си научат урока — малкото парче е особено вкусно, ако тортата расте непрекъснато.
Анкх-Морпорк единствен сред всички градове в равнините отвори вратите си за троловете и джуджетата. (Ветинари често изтъкваше, че сплавите са по-яки и гъвкави от чистото желязо.) И имаше полза. Другите раси правеха най-различни неща — понякога правеха бели, но много по-често правеха пари. И макар Анкх-Морпорк да имаше много врагове, те трябваше да въоръжават армиите си със заеми. А кредитите идваха почти само от Анкх-Морпорк, при това със съсипваща лихва. От доста години нямаше истински кръвопролитни войни. Анкх-Морпорк ги превърна в крайно неизгодно занимание.
Преди хилядолетия древната империя бе наложила на всички съседи своя Пакс Морпоркия с недвусмисленото послание: „Не се бийте с нас, че ще ви затрием“. Този път пипаха по-изтънчено: „Щом желаеш да се сражаваш с нас, ще поискаме да си изплатиш ипотеката. Между другото копието, с което се каниш да ме мушнеш, ми принадлежи. Дал съм ти пари и за щита, с който смяташ да се предпазваш. И свали купения от мен шлем, когато дръзваш да ми говориш, нещастен дребен длъжнико!“
Но сега цялата машина, която бръмчеше толкова тихичко, че всички забравяха за съществуването й и я бъркаха с естественото устройство на света, изведнъж пристърга зловещо.
Шефовете на гилдиите поровиха в съкровените си мисли и решиха, че онова, което искат, не е властта. Преди всичко желаеха утрешният ден да е точно копие на днешния.
— Да не забравяме за джуджетата — натърти господин Богис. — Дори някой от нас… разбира се, не намеквам за необходимостта да е някой от нас… но когато който и да е поеме юздите в свои ръце, какво ще правим с джуджетата? Яхне ли ни отново тип като лорд Щракникуфар, ония ще излязат на улицата да ни секат като дървета.
— Хм, да не предлагаш случайно някакво… гласуване? Или проучване кой е най-популярен?
— О, не. Само че… всичко вече е по-сложничко. А пък от властта на хората им се замайват главите.
— И започват да падат главите на околните.
— Ще ми се да не повтаряте това до втръсване — намеси се госпожа Палм. — Човек ще си помисли, че на вас вече са ви отсекли главата.
— Ами, как да ви кажа…
— Ох, вие ли сте, господин Въртел… Най-искрено ви моля да ми простите.
— Като президент на Гилдията на правниците — сериозно изрече господин Въртел, най-уважаваното зомби в Анкх-Морпорк — бих препоръчал да търсим преди всичко стабилност, обмисляйки позицията си. Питам се дали бихте имали нещо против да ви посъветвам…
— А колко ще ни струва? — заяде се господин Чорапин.
— Монархията е символ на стабилността.
— Само не се опитвайте да ни внушите, че…