Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
— А Анабет? — обади се Клариса.
— Ще се справим. — Вече възвръщах самоувереността си. Бях на своя територия, в морето. — Качим ли се на борда, всичко ще е наред.
И за малко да успеем.
Тъкмо бяхме нагазили в устието на реката, когато се разнесе гръмогласен рев и зад нас се появи Полифем. Циклопът беше изподран и разранен, поличката и светлосиньото му наметало бяха разпокъсани, но връхлиташе след нас, стиснал във всяка ръка по един огромен камък.
Шестнайсета глава
Корабът потъва
Как пък не му свършиха камъните — измърморих аз.
— Във водата! — извика Гроувър.
Той и Клариса се бухнаха в прибоя. Анабет беше прегърнала Клариса през врата и се опитваше да гребе с едната ръка, но мокрото руно тежеше и я завличаше към дъното.
Ала вниманието на чудовището не беше насочено към руното.
— Ти, младият циклоп! — изрева гръмовно Полифем. — Предател!
Тайсън застина.
— Не го слушай! — замолих го аз. — Хайде, да вървим!
Дръпнах го за ръката, но все едно се опитвах да поместя планина. Тайсън се обърна и отвърна:
— Не съм предател!
— Служиш на простосмъртните! — извика Полифем. — Хората крадци!
Той хвърли единия камък, но приятелят ми спокойно го отби с ръка.
— Не съм предател! — повтори Тайсън. — И ти не си от моя род.
— Няма да те оставя да се измъкнеш! — Полифем нагази в прибоя, но заради раната на крака веднага стъпи накриво и се пльосна по корем. Едва не избухнах в смях, но той веднага се надигна, плюейки вода и ръмжейки.
— Пърси! — извика Клариса. — Хайде!
Те вече почти бяха стигнали до кораба. Ако успеех да забавя чудовището още малко…
— Върви — рече ми Тайсън. — Аз ще задържа дебелия грозник.
— Не, той е по-силен от теб. — След като Тайсън се беше появил така чудодейно, не исках да го изгубя отново. — Заедно ще се изправим срещу него.
— Добре, заедно — кимна той.
Извадих меча.
Полифем се приближи предпазливо, накуцвайки. Но на ръката му явно й нямаше нищо. Метна втория камък. Отскочих встрани, но въпреки това скалата щеше да ме смаже, ако юмрукът на Тайсън не я беше раздробил на парчета.
Заповядах на морето да се разбушува. Шестметрова вълна ме издигна на гребена си. Понесох се към циклопа и го ритнах в окото, а след това отскочих и водата го събори на пясъка.
— Ще те разкъсам! — ръмжеше Полифем. — Ти, дето ми открадна руното!
— Ти си откраднал руното! — извиках аз. — И с него примамваш сатири, за да ги убиваш!
— И какво от това? Сатирите са вкусни!
— Руното трябва да се използва, за да лекува. То принадлежи на децата на боговете!
— Аз също съм дете на боговете! — Полифем посегна към мен, но не ме достигна. — Татко Посейдон, прокълни този крадец!
Той премигваше ожесточено, явно почти нищо не виждаше и се ориентираше по гласа ми.
— Посейдон няма да ме прокълне — отвърнах аз и веднага отскочих, избягвайки на косъм юмрука на циклопа. — И аз съм негов син. Той няма да вземе страна.
Полифем изрева. Изтръгна едно маслиново дърво и го стовари там, където бях преди миг.
— Човеците не са деца на боговете! Те са отвратителни подли лъжци!
Гроувър помагаше на Анабет да се качи на кораба. Клариса ми махаше настойчиво да отида при тях.
Тайсън се опитваше да заобиколи Полифем.
— Младежо! — извика старият циклоп. — Къде си? Помогни ми!
Тайсън спря.
— Тези хора са те възпитали лошо — жално занарежда Полифем, размахвайки дървото. — Горкото сираче! Помогни ми!
Никой не помръдваше. Чуваше се единствено шумът на вълните и оглушителното бумтене на сърцето ми. Тайсън пристъпи напред и вдигна ръка в знак на помирение.
— Мир, братко. Остави…
Полифем се извъртя към него.
— Тайсън! — извиках.
Дървото се стовари върху него с такава сила, че ако бях на негово място, щеше да ме размаже и да ме превърне в пица „Пърси“. Тайсън се олюля и падна на пясъка. Полифем се хвърли към него, но аз изкрещях и замахнах с всичка сила с Въртоп. Надявах се да го улуча в бедрото, но някак успях да подскоча по-високо.
— Беее! — изблея досущ като овца Полифем и завъртя дървото.
Отскочих, но въпреки това клоните ме шибнаха по гърба. От раните потече кръв, целият бях посинен, нямах сили. Морското свинче в мен настояваше да побягна, но аз му заповядах да млъкне и прогоних страха.
Полифем замахна отново с дървото, но този път не успя да ме изненада. Сграбчих един клон, стиснах го здраво с разранените си ръце и полетях нагоре във въздуха заедно с него. Щом се издигнах достатъчно високо, се пуснах и скочих върху лицето на великана, като се приземих право върху раненото му око.