Морето на чудовищата
- Автор: Риърдън Рик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
Ще се справят ли, или този път коварството на Кронос ще надделее?
Обърнах се.
На пътеката откъм плажа, насред стадото хищни овце, спокойно стоеше един стар приятел.
— Лош Полифем! — извика Тайсън. — Не всички циклопи са толкова добри, колкото изглеждат.
Тайсън набързо ни разказа патилата си: морското конче Дъга ни следвало през целия път, за да си поиграят отново, открило го сред останките от потъващия „Бирмингам“ и го спасило. Оттогава двамата обикаляли из Морето на чудовищата, за да ни търсят, накрая Тайсън усетил миризмата на овцете и така стигнали до острова.
Искаше ми се да прегърна здраво огромния идиот, само че той беше заобиколен от овце канибали.
— Тайсън, слава на боговете! Анабет е ранена!
— Слава на боговете, защото Анабет е ранена? — премига той.
— Не! — Коленичих до нея и направо ми прилоша. Раната на главата й беше по-дълбока, отколкото мислех. Косата й лепнеше от кръв. Кожата й беше бледа и отпусната.
С Гроувър се спогледахме притеснено. Изведнъж ми хрумна идея.
— Тайсън, можеш ли да донесеш руното? Побързай, моля те!
— Кое от тях? — попита Тайсън и заоглежда овцете край себе си.
— Онова на дървото! — извиках. — Златното руно!
— О! Красиво е. Ей сега!
Той се понесе към дъба, като внимателно разблъскваше животните. Ако някой от нас се опиташе да стигне до руното, овцете щяха жив да го изядат, но може би защото Тайсън миришеше като Полифем, те не му попречиха. Само се скупчиха около него и радостно заблеяха, явно очакваха да получат храна от голямата плетена кошница. Той се протегна и откачи руното от клона. Листата на дъба веднага пожълтяха. Тайсън тръгна бавно към мен, но аз извиках:
— Нямаме време! Хвърли го!
Златната овнешка кожа профуча във въздуха като искрящо фрисби. Хванах го и изохках. Беше по-тежко, отколкото предполагах — поне трийсет килограма скъпоценна златна вълна.
Прострях го над Анабет, така че навън остана само лицето й, и наум се помолих на всички богове, чиито имена успях да се сетя, дори и на тези, които не харесвах.
Моля ви! Моля ви!
Кожата й поруменя. Клепачите й трепнаха и се повдигнаха. Раната на челото й започна да се затваря. Тя зърна Гроувър и прошепна:
— Ожени ли се?
Гроувър се усмихна.
— Не. Приятелите ми ме разубедиха.
— Анабет — обадих се, — не мърдай и не говори.
Но въпреки протестите ни, тя се изправи, раната на челото й почти изцяло беше заздравяла. Изглеждаше много по-добре. Всъщност от нея направо струеше енергия като сияйна светлина.
Междувременно обаче овцете започнаха да притесняват Тайсън.
— Долу! — крещеше той, тъй като те се опитваха да се покатерят по него в търсене на храна. Няколко се бяха обърнали към нас и душеха въздуха. — Не, агънца! Насам! Елате тук!
Засега му се подчиняваха, но очевидно бяха гладни и като че ли си даваха сметка, че Тайсън не им е приготвил нищо за хапване. Нямаше да издържат още дълго на изкушението да ни излапат.
— Трябва да вървим — рекох. — Корабът ни е…
„Отмъщението на кралица Ана“ беше много далеч. Най-краткият път беше през пропастта, а току-що бяхме съборили единствения мост. Оставаше ни само една възможност: да минем през овцете.
— Тайсън, можеш ли да отведеш стадото по-далеч?
— Овцете са гладни!
— Знам — отвърнах. — Но те ядат хора! Заведи ги по-далеч от пътеката. Дай ни малко време и после ни настигни на плажа.
Идеята като че ли не му допадна особено, но въпреки това той подсвирна и извика:
— Хайде, агънца! Хората за ядене са насам!
Той се затича по поляната и овцете го последваха.
— За всеки случай се наметни с руното — казах на Анабет. — Можеш ли да се изправиш?
Тя се опита, но лицето й веднага пребледня.
— О! Май още не съм съвсем наред.
Клариса коленичи до нея и опипа гърдите й. Анабет изохка.
— Счупени ребра! — обяви Клариса. — Вече заздравяват, но със сигурност са били счупени.
— Откъде знаеш? — попитах.
Тя ме изгледа кръвожадно.
— Защото съм си чупила моите, дръвнико! Ще трябва да я нося.
И преди да успея да възразя, Клариса подхвана Анабет, все едно беше чувал с брашно, и тръгна към плажа. С Гроувър я последвахме.
Щом стигнахме до водата, аз се свързах мислено с „Отмъщението на кралица Ана“ и му заповядах да вдигне котва и да дойде при нас. След няколко напрегнати минути чакане корабът се подаде зад носа.
— Идвам! — Тайсън тичаше с всичка сила надолу по пътеката, а на петнайсетина метра след него се носеха овцете и блееха недоволно, задето приятелят им циклоп бягаше, без да ги е нахранил.
— Да се надяваме, че няма да ни последват във водата — казах. — Ще трябва да стигнем до кораба с плуване.