Бунтовници
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542711179
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Бунтовници». Краткое содержание книги:
Преобразена след досега взетите решения, Трис за пореден път трябва да избира къде принадлежи – дори ако това означава, че ще се изправи срещу тези, които обича най-много. И отново само тя е в състояние да предотврати катастрофата. Но първо трябва окончателно да приеме, че е Дивергент, без и да подозира къде ще я отведе това. А една огромна тайна е напът да преобърне целия свят...
„Бунтовници”, дългоочакваното продължение на „Дивергенти” на Вероника Рот, отвежда читателите на едно наситено с невероятен екшън и екстремни усещания пътешествие, не по-малко въздействащо от предшественика си. Изпълнена със сърцераздирателни обрати, романтични моменти и могъщи прозрения за човешката природа, книгата ще допадне на читатели от всички възрасти.
Вече почти се страхувам от него. Не знам какво да кажа или да направя пред лицето на тази внезапна промяна. Той стои пред мен, но под познатата външност клокочи и се надига нещо друго; също като моята жестока половина. И в двама ни кипи битка. Понякога само благодарение на това сме живи. Друг път то заплашва да ни унищожи.
– Нищо – отвръщам.
Асансьорът сигнализира, че е пристигнал на етажа. Тобиас влиза вътре, натиска бутона ЗАТВОРИ и вратата се плъзва между нас. Забивам поглед в издрасканата ѝ повърхност и се опитвам да осмисля случилото се през последните десет минути.
„На това трябва да се сложи край“, каза той. „Това“ са присмехът и подигравките след разпита, в който призна, че се е присъединил към Безстрашните, за да избяга от баща си. А после преби Маркъс – публично, така че всички Безстрашни да го видят.
Защо? За да си върне честта ли? Едва ли. Всичко беше твърде преднамерено, за да е така.
+ + +
Вървейки обратно към столовата, срещам един от Прямите, който прикрепя Маркъс по коридора към тоалетните. Маркъс пристъпва бавно, но не е превит, което ме навежда на мисълта, че Тобиас не го е наранил сериозно. Гледам как вратата се затваря след него.
Съвсем бях забравила за онова, което чух в лагера на Миротворците – за информацията, заради която баща ми е пожертвал живота си. Поне така се предполага, напомням си. Може би не е особено разумно да се доверявам на Маркъс. Заричам се повече да не го питам за това.
Мотая се пред тоалетните, докато Прямият не излиза, и после се вмъквам вътре, преди вратата да се е затворила докрай. Маркъс седи на пода до един от умивалниците и притиска купчина хартиени кърпи към устата си. Никак не е доволен да ме види.
– Какво, дойде да злорадстваш ли? – посреща ме той. – Махай се!
– Не съм тук да злорадствам – отвръщам.
За какво дойдох всъщност?
Той ме поглежда въпросително.
– Е?!
– Мислех да ти напомня нещо – казвам. – Каквото и да искаш от Джанийн, няма да успееш да го постигнеш сам, нито пък само с помощта на Аскетите.
– Аз пък си мислех, че сме приключили с този въпрос. – Гласът му звучи глухо иззад купчината хартиени кърпи. – Самата идея, че ти можеш да ми помогнеш…
– Не знам откъде идва заблудата ти, че съм негодна и безполезна, но си я избий от главата – казвам рязко. – Повече няма да го повтарям. Искам да ти кажа само едно – вече знаеш при кого да отидеш, когато ти се проясни главата и осъзнаеш колко тъп си бил, че да не схванеш сам цялата схема.
Напускам тоалетната в мига, когато Прямият се връща с торбичка лед.
21
Стоя пред умивалниците в дамската тоалетна на току-що преотстъпения на Безстрашните етаж. Пистолетът тежи върху дланта ми. Лин го остави там преди няколко минути. Видя ми се объркана, че не го поемам с ръка, а гледам да го сложа някъде другаде – я в кобура, я затъкнат в колана на джинсите. Оставих я без обяснения и нахлух в тоалетната, преди да изпадна в паника.
„Не се дръж като идиотка.“ Не знам какво бих правила без пистолет. Ще е същинска лудост. Значи, трябва да реша този проблем. Точно това се опитвам да направя през последните пет минути.
Най-напред обвивам около ръкохватката кутрето, после безименния пръст, след това и останалите. Тежестта на оръжието ми е близка. Показалецът ми се плъзва върху спусъка. Издишвам.
Започвам да вдигам полека пистолета, хванала съм го с две ръце, за да е стабилен. Държа го далече от тялото си, ръцете ми са изпънати напред – така ме учеше Фор, когато това беше единственото му име. Използвах същото оръжие, за да защитя баща си и брат си от контролираните от симулацията Безстрашни. То ми помогна да спра Ерик, когато се канеше да застреля Тобиас в главата. Това не е въплъщение на злото, а просто средство.
Долавям някакво движение в огледалото и преди да се усетя, поглеждам отражението си. „Значи, така съм изглеждала в неговите очи – мисля си. – Такава ме е видял, преди да го застрелям.“
Стенейки като ранено животно, оставям пистолета да се изплъзне от ръцете ми и ги увивам около тялото си. Знам, че ако се разплача, ще ми олекне, но не мога да накарам сълзите да потекат. Само се свивам на пода и втренчвам поглед в белите плочки. Не мога да го направя. Не съм способна да взема пистолета с мен.
Изобщо не трябва да тръгвам дори. Но въпреки това ще го направя.
– Трис? – някой чука отвън. Надигам се с отпуснати ръце, когато вратата се открехва със скърцане на няколко сантиметра и Тобиас пристъпва вътре. – Зийк и Юрая ми казаха, че ти също се каниш да подслушваш по време на срещата на Джак – казва той.